Таланти

[slavimir genchev]

Благодаря ти, Анамари! Нека поздравим тогава всички с тази стара песен.
Впрочем, тя е от времето на соца, когато не можеше и да се помисли да се отплава нанякъде свободно - дори и след изпиването на цяла бъчва ром...
 

[Anamary]

Яница Радева

БЕЛИЯТ ГЪЛЪБ

Разказът е награден с поощрение на конкурса,
посветен на 120 г. от рождението на Йордан Йовков.

<a href="http://m.sibir.bg/uploads_bg/img/0100094/img_100094_440191_l.jpg" target="_blank">http://m.sibir.bg/uploads_bg/img/0100094/img_100094_440191_l.jpg</a>

     

  “… и ето, отвориха му се небесата,
         видя Божия Дух, че слизаше като гълъб и  се
         спускаше на Него.” Матеа, 3 : 16.

               Понякога, когато отваряте старата пътна карта с измачкани краища и протрити ръбове, случва се да попаднете на малки градчета с дълги имена, които веднага забравяте. В едно такова градче с неравно павирани улички и старинни капаци на прозорците, където дните са еднояйчни близнаци, а нощите – кристални звездни карти, по които четат единствено гълъбите и цветята, където хората стават рано и също така рано си лягат и където времето не е от особено значение, има стара часовникова кула. Часовникът отдавна, никой не помни кога, беше спрял и в неговото замлъкнало сърце живееше гълъб, по-бял от сняг и с глас по-чист от роса.
              Когато слънцето сънено се спускаше зад планините, разливайки над градчето боите на залеза, гълъбът, оцветен от последните лъчи, кацаше на прозореца на една обрасла в бръшлян и спомени къща. Вътре на масата, без да забелязва нито залеза, нито гълъба, кацнал на прозореца, пишеше млад човек. Понякога той спираше, прочиташе написаното, късаше листите и започваше отначало. Този човек беше поет. Той не беше велик поет, напротив беше съвсем неизвестен, но знаеше, че Бог му е дал дарът да създава Красота. И той упорито работеше. Но нещо в стиховете липсваше – римите бяха красиви, но безжизнени като крилата на хербаризирана пеперуда. И той късаше листите и започваше отново и не чуваше гълъба, който му говореше нещо.
              Една сутрин, докато отпиваше чая си,  той чу един чист смях, който премина под прозореца му. Обзет от неясно любопитство,  погледна натам, откъдето беше дошъл смехът. Но видя само крайчето на бяла рокля, която изчезна зад ъгъла и усети аромат на рози. Целия ден беше под магията на някакво странно и ново усещане, което не го напусна и вечерта. Когато се взираше в смълчаните силуети на къщите и дърветата, очите му се спряха на нещо бяло и той отново почувства чистия смях от сутринта. Отвори прозореца и в стаята нахлу белотата на гълъба и далечен аромат на рози.
              На следващата сутрин той дълго чака, но момичето с бялата рокля не дойде. Така изминаха много дни… И всяка вечер поетът отваряше прозореца си и пускаше гълъба вътре, защото чувстваше, че той носи нещо безкрайно красиво. Сивите очи на птицата проникваха във всяко ъгълче на сърцето му и отваряха заключените врати на сетивата му. Така той успя да открие красота в нещата, които дотогава не забелязваше. Стиховете му се изпълниха със светлина, копнеж и нещо друго, което една нощ той разбра, че беше любов. Една сутрин се събуди обзет от приятно предчувствие. Отвори прозореца и вдъхна утринния аромат. Колко различна беше тази сутрин! Непременно щеше да се случи нещо хубаво – той знаеше това. Капаците на всички прозорци бяха отворени сякаш да дишат утрото. Цветята, окъпани в роса блестяха приказно красиви на слънцето. И ето – той излезе на улицата, опиянен от внезапно вдъхновение. В този момент край него мина момиче с бяла рокля, по-бяла от бяла лилия и в ръцете си държеше кошничка с най-ароматните рози. Това беше Тя. Тя! Тя! Тя! Той я спря – не можеше да не я спре. Тя се обърна с усмивка в прекрасните си сиви очи и му подаде една бяла роза.
              - Бяла като… - опита се да бъде оригинален, но не успя.
              - Утро. – допълни момичето и гласът му звънеше.
              И тя заговори за неделните утрини, в които хората излизаха по неравно павираните улички и когато се срещнеха – усмихваха се, а лицата им сияеха от тържествена увереност, че Бог е с тях в добро и в лошо. Тя говори за птиците и цветята, които единствени все още помнеха, за белите гълъби, за които казваха, че носят надежда, но те носеха и нещо друго, за изгревите и залезите, окъпани от поезия, когато по изключение хората слушаха сърцата си…
              - Всичко е любов! – прекъсна я той и в същия момент се уплаши от простотата и силата на собствените си думи, думи, които никога не беше изричал.
              Тя се усмихна. Беше разбрал.
              - Ще те видя ли отново?
              - Разбира се – щом вярваш в мен.
              И все така, усмихвайки се, тръгна по огряната от слънце улица. И часовникът, който никой не помнеше кога е спрял, изведнъж тръгна. Неговото желязно сърце се беше събудило от завръщането на любовта в живота на хората. Някога тя беше кацнала на рамото Исусово, от днес нейният полет щеше да сочи пътя на всеки, който пожелаеше да я следва.
               Ако някога минавате през някое градче с дълго име и неравно павирани улички и ако в това градче има стара часовникова кула, преди да отминете и преди да го забравите, огледайте се за един бял гълъб, по-бял от сняг и по-чист от роса.
_{Източник: http://litclub.com/library/nbpr/b_gulub.htm}

[Anamary]

Lot Lorien "Eastern wind"

<a href="http://www.youtube.com/v/yoK_bDG9O9E&amp;hl=en&amp;fs=1" target="_blank">http://www.youtube.com/v/yoK_bDG9O9E&amp;hl=en&amp;fs=1</a>

Музикална група Лот Лориен

Групата е създадена през 1998 и през годините непрестанно развива своя звук без еквивалент в света. Името избират създателите на групата Кирил Георгиев и Златомир Вълчев, вдъхновени от творчеството на английският писател Джон Р. Р. Толкин.

Композициите на Лот Лориен - оригинални или интерпретация на някои народни песни, комбинират елементи от българския, балканския и световния фолклор. Представяйки народната музика в модерен формат, групата я прави по-достъпна за хората по целия свят. Звученето е допълнително обогатено с използването на стандартни и нестандартни инструменти и комбинация от тях - акустична китара, цигулка, баскитара, женски вокали, барабани и всякакви перкусии, като тъпан, дарбука, джембе и т.н.
 
Музикална група Лот Лориен е член на IOV (присъединена към UNESCO, организация свързана с националния фолклор и изкуството) от 2003.

Кирил Георгиев – китари, мандолина, тамбура, баглама, лод, текстове и композиции
Златомир Вълчев – барабани и перкусии
Галина Койчева – цигулка
Бора Петкова – вокал, перкусии, казу, текстове
Петър Павлов – баскитара
Александър Кинов – тонрежисьор, кийборди, уеб поддръжка

_{Източник: http://www.lot-lorien.com/inn_bg/index_bg.htm}

[Anamary]

Светът отбеляза 175-та годишнина от рождението на Едгар Дега (1834 - 1917 г.)
френски живописец, график и скулптор, един от най-видните представители на импресионизма.

<a href="http://svetlosenki.com/images/stories/absent-tazi.jpg" target="_blank">http://svetlosenki.com/images/stories/absent-tazi.jpg</a>

[Anamary]

Добро есенно утро!

(Нищо, че картината се нарича Rainy Evening, така изглежда и дъждовното утро рано преди разсъмване   )

Авторът е Леонид Афремов, американски художник от белоруски произход. Роден е в гр. Витебск, където е роден и художникът Марк Шагал и чието училище по изкуство е посещавал и Афремов.

Начинът на рисуване е уникален, не използва четки, a така нареченият мастихин (palette-knife) - може би някой знае какво е това (вид шпакла за бои - ми отговори мрежата). Според експертите неговият стил на рисуване не може да бъде копиран.

[Anamary]

Leonid Afremov painting "Magic of the Night"

<a href="http://www.youtube.com/v/vGIgw-CzOp8&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;" target="_blank">http://www.youtube.com/v/vGIgw-CzOp8&amp;hl=en&amp;fs=1&amp;</a>

[Anamary]

Вчера стана дума за български таланти, живеещи в чужбина. Позволявам си да представя един безспорен талант, радост и чест за "Де зората" - Фанна Коларова. Странно (или вече не), че малко преди да я "видя" във форума, бях я открила в мрежата и вече съпреживявах нейните творби. Снощи на представянето на стихосбирката на Иван Бързаков няколко дезористи се запознаха "на живо" с Фанна.  

Една малка частичка от творчеството на Ф. Коларова:
(_{Източник: http://bg.tanguerin.com/index.php?option=com_content&task=view&id=145&Itemid=47})

Фанна Коларова (Германия, България) и нейните картини и дрехи за танго

Фанна Коларова е родена в гр. София. Завършва последователно Художествената гимназия в София, Националната художествена академия в София (специалност "стенопис") и Kunsthochschule Berlin - Weissensee в Германия. От 1974 г. живее и работи като художник на свободна практика в Берлин, утвърждавайки се като изключително успешен автор на художествени проекти свързани с оформлението на околната среда в Германия. Множество нейни творби красят фасадите и помещенията на администрации, офиси, болници, клиники и индустриални сгради в различни градове в Германия, а името и е в официалния списък на художниците, оформящи новите правителствени сгради в Берлин. Като художник Фанна Коларова е участвала в над 40 изложби и има зад гърба си над 15 самостоятелни изложби, много от които живопис, в Германия, Франция, Холандия, Гърция и България.

В Берлин Фанна е привлечена от неустоимия чар на аржентинското танго и през 1998 започва да танцува и да посещава редовно събития, посветени на тангото. От този момент тангото намира трайно място в нейните творби и става обект на четири самостоятелни изложби живопис в Берлин и София. [.....] Цветовете и настроенията са разнообразни, инспирирани от неповторимия дух и естетиката на тангото, пречупени през личното преживяване и съприкосновение на художничката с емоционалния свят на танца и музиката. Акцентът е върху танцуващата двойка, сляла се в едно цяло и преминала отвъд времето и пространството. Усещания така добре познати на всеки, който се е докоснал до пристрастяващата прегръдка на тангото, са пренесени по един уникален и дълбоко личен начин в картините на Фанна Коларова.

Редом с танца и рисуването, Фанна се занимава и с дизайн на облекла за танго, като през 2006 представя колекция от авторски модели в специален пърформанс озаглавен "Час по танц" в търговския център Potsdamer Platz Arkaden в Берлин, а през 2008 е поканена да участва в изложението на германските дизайнерки във Frauen Museum в Бон.

[Anamary]

Richter plays Chopin Revolutionary Etude

<a href="http://www.youtube.com/v/8hOKcdZJJFU&amp;hl=en_US&amp;fs=1&amp;" target="_blank">http://www.youtube.com/v/8hOKcdZJJFU&amp;hl=en_US&amp;fs=1&amp;</a>

[Anamary]

“Момиче в гората”

(маслени бои върху платно)

Автор: знаменитият художник и публицист Райко Алексиев,
пребит до смърт през 1944-а заради карикатури на Сталин.

[cveta]

Силен публицистичен текст  на поета и издателя Марин Георгиев.  Едва ли ще излезе на друго място - няма къде. Той е наш съмишленик и приятел на Милен. Да го приветстваме за гражданската смелост и за таланта да казва нещата в прав текст. .

КОГАТО ЕКЗЕКУТОРИТЕ БРОЯТ ЖЕРТВИТЕ

Марин ГЕОРГИЕВ

Уви, не успях да хвана цялата ТВ-дискусия на 04 февруари, а само в частта за атентата  от 1925 г., и то от изказването на проф. Калин Янакиев. Гънещият се насам-натам престорено задъхан Георги Тенев се мъчеше да угоди на всички и най-вече на работодателите – типичен български интелигент с претенции за ново начало и със стари тоталитарни навици.

За пръв път в студиото имаше неколцина нормално мислещи: освен Калин Янакиев и Христо Христов, Любен Марков, адв. Марковски. Може би това «мнозинство» повлия и върху решението на зрителите и пак – за пръв път – «народът не зашлеви голям шамар на съмнителни историци, социолози, политици, философи и писатели, които се нароиха в годините на демократичния преход» (в.»Уикенд», бр.4, 2010 г., стр. 28), както твърди с езика на милиционер-разпитвач  не-съмнителният Л. Еленков, доверен поет, възпял преди две десетилетия  подвигът на Янко – партизанското име на др. Т.Живков.

Но за подставеността на състезанието «Българските събития на ХХ век» на държавната телевизия ми говорят не само подборът на обектите, но и текста за тях, четен от диктора. Те (и двамата задкулисни) предполагат  отговора и обясняват досегашните резултати. Достатъчен е дори един пример – с Гео Милев: бил арестуван и убит заради поемата «Септември»...

Уви, не съм се занимавал с генеалогията на мита за страшно смелото слово на поетите-революционери, което дотолкова плаши «монархо-фашиската» власт, че тя, самосъхранявайки се, убива героя-поет. За сметка на това ми се случи да се занимавам с фактите от «геройствата» на не един от «героите»; едно бе видно: никой не е убиван заради словото; вярно – съден е, налагани са глоби – какъвто е и случаят с Гео Милев и поемата му «Септември», но… нищо повече.

В България преди 1944 г. е имало свобода на словото; след приемане на Закона за защита на държавата то е ограничавано с цензура, но въпреки това е имало опозиционни издания. Тогавашната цензура  обаче е детска игра, сравнена с цензурата при комунизма. (Само лумпените са си едни и същи, но преди 1944 г., са вършели черната работа, за разлика от лумпените след 1944, които вършеха държавната!)

Но коя е причината за ЗЗД? Нея всички отминаваха в комунистическата историография, а тя е еднозначна – атентатът в «Св. Неделя». Всички се възмущаваха от следствието – т.нар. «бял терор», впрочем съвсем закономерен  след като на прицел е законно избраното правителство и националния елит, а за повода мълчаха. Както мълчаха и за платеното от Москва Септемврийско въстание.

Че Гео Милев не е убит за поемата си съм така сигурен, както съм сигурен, че списанието му «Пламък» е финансирано с московски рубли; както, пак с тях, е финасирана и Вапцаровата, и на другарите му, и на целокупното партизанско движение съпротива. По-страшно е другото: че самите съпротивници са съ-противници и помежду си, когато стане дума кой да плати масрафа. Те първо са жертви на «другарите си по борба», а после на «монархо-фашистите». Мръсното и гузно подсъзнание на другарите-убийци и до днес обвинява в собствените им грехове всеки, който покаже истинския им лик!

У нас само другарите убиваха – и убиват - за слово; убиваха, а после «съдеха»; първо отсъждаха с куршума, тоягата и топора, а после инсталираха «народен съд» (не се съмнявайте, че ако им падне те и сега ще направят същото). Така са убити и Райко Алексиев, и Данаил Крапчев. Освен даровити творци и Крапчев, и Райко Алексиев са били и способни издатели-стопани. За разлика от Гео Милев –  не са молили бащите си да им плащат издателския неуспех, а още по-малко не са и помирисвали задгранични дотации. Но… и Райко и Алексиев и Данаил Крапчев не присъстват сред убитите интелектуалци, те са от другата страна на барикадата, могат не само да бъдат убивани, но и премълчавани. Виж, за Георги Марков няма как, въпросът е международен…

От екзекуция, по  някаква случайност, са се отървали Елин Пелин, Михаил Арнаудов и Димитър Талев. Талев е платил родолюбието си  с концлагер, както и Славчо Красински, и Йордан Вълчев, който после пак е осъден на две години затвор за приписано му разпространение на виц за Хрушчов. Вълчев дори не е и в списъка на дисидентите, защото тях ги брои дисидентстващ след 1989 г.

А кой брои жертвите преди 1944?

Броят ги екзекуторите на жертвите  след 1944. Не стига че ги брояха близо половин век, но и сега, вече 21 години след преврата-поврат пак те ги  броят. Верни ученици на Сталин, те прилагат творчески мъдростта му, че не е важно кой как гласува, а кой брои гласовете. Те са засукали още с майчиното мляко, че щом няма човек, няма проблем. Но освен физически, те са и духовни ликвидатори; те ликвидират и паметта за ония, които са унищожили с огъня и меча на измислената от тях Революция.

Има ли в демократичната столица на България, при толкова демократично избрани кметове-демократи, улица на името на Георги Марков? Спомням си каква битка води Радой Ралин през 90-те години, за да бъде кръстена улица на Атанас Далчев в един от по-далечните квартали на столицата. Един крив сокак, пресечка на важната пътна артерия «Гео Милев» отскоро носи името на Елисавета Багряна; преди повече от две години група интелектуалци и общественици внесохме предложение в СОС да бъде именувана улица на Ивайло Петров – отговор и досега няма. А има ли улица на проф.Тончо Жечев?

На проф. Марко Семов обаче има, даже не улица – цял булевард; професор – за какво? Семов е известен със защитата на АЕЦ Козлодуй повече, отколкото с научната си дейност. (То само това да му бяха греховете!)

Уви, и при толкова десни кметове за червените герои са отсъдени булевардите, а за духовните ни първенци и градители – кривите, никому неизвестни улички.

Двайсет години преход, от които само пет реформаторски. 15 години застой – е, не Брежневски, но не по-малко вреден с антиреформаторския си реставраторски дух: Беровски, Жан Виденовски, Царски и Царско-Станишево-Догански застой; като прибавим и все по-очертаващата се  днес реформаторска мимикрия чрез активно-показни мероприятия, на човек не му остава нищо друго, освен да изпсува, да махне с ръка и да зареже и гласуване, и граждански вълнения, и политика; да се самоизолира отвратен.

Те това и целят!

[Anamary]

Не се гаси...

Райко Алексиев

На път за Германия група пишещи и рисуващи братя трябваше да чакаме известно време на нишката гара. Беше привечер. Гарата беше задръстена от влакове, претъпкани с войска. Отгде идеха и где отиваха тия войски, не се знаеше. Най-много ние можехме да узнаем, защото по понятни причини си седяхме във вагона и не се "нагнувахме навън".

Опрян до прозореца, аз слушах грохота на движещите се влакове, чувах откъслечните военни команди и се мъчех да разгадая съдържанието на провлачените викове на малките продачачи.

Отведнъж наблизо, от войнишкия влак, който току-що пристигна от Скопие, се понесе дружна песен. Млади солдашки гърла заливаха станционната суетня със звуците на някаква позната мелодия.

Димитър Талев, който беше до мен на прозореца, също даде ухо и широка усмиВка заля винаги сериозното му лице.

- Чуеш ли?
- Чувам Димче...

И наистина чух: воиниците със сръбските шинели и сръбски шайкачи на главите от сръбския войнишки влак, пристигнал откъм Скопие, пееха... "Когато бях овчарче"...
И си пееха тъй, както всеки българин я пее:

"Когато бях овчарче и овците пасях
Бях много благодарен, макар и сиромах...
Щом пукнеше зората, изкарвах ги навън
И свирех из гората, подпрян на някой пън"

На Талев, чедо на македонската земя, очите се овлажниха.

- Нашенци са...
- Нашенци са, Димче.

Суха сръбска команда откара пеещия влак нанякъде, но в тъмната нощ познатите звуци на българската песен се долавяха още дълго.

- Не се гаси... ей, необичайно избухнал във възторг извика Талев и може би за пръв път в живота си изпи наведнъж половин водна чаша коняк, която аз му тикнах под носа, светкавично.

http://publicistika.blogspot.com/2009/08/blog-post_3112.html