Една година без Ленърд Коен на земята. Само с гласа, образа и поезията му

Leonard Cohen2Милен Радев

„Колкото повече остарява човек толкова повече доказателства се натрупват,
че нещата няма да се наредят точно така както му се иска на него
и че животът има нещо общо със сънищата,

т.е., че човек не може да контролира последствията…”

Ленърд Коен

Днес се навършва една година откакто Ленърд Коен завърши на 82 години достойно земния си път и жизнената си задача.

Поетът и певец, който донесе прозрения и неописуема радост на милиони хора, си отиде тихо и с мъдро спокойствие в точния момент: на 11 ноември 2016 г.

Напускането на нашия свят от този голям дух тъкмо когато в него се намести една гротескна, невъобразима фигура на злото – синтетичната личност, продукт на многопластова и дългогодишна руска пропагандна и дезинформационна мистификация, наречена “Доналд Трумп” – е сред най-силните мистични знаци, който познавам.

В памет на един от последните големи артисти и човеци, които чувствах близко е написан този текст.

За Ленърд Коен – певеца, поета, писателя, добрия мъдрец от Монреал с пълна сила важат думите на Боб Дилън, изречени някога за покойния Джони Кеш: „Той е като Полярната звезда – винаги можеш да ориентираш курса си по него“.

Какво прави човек, когато въпреки отдавна лелеяното си желание да изрази почитанието си към любимия певец с обширен и достоен за него текст, се озове по волята на случая точно в дните на годишнината далеч от всички книги и архивирани статии за него, лишен от албумите и филмите за живота му, от всякакви бележки и подготвени уж умни мисли?

Просто забравя за приготвените редове и многото факти от живота на Майстора и Учителя, мирясва се, сяда и написва няколко реда от сърце, споделя с думи прости защо смята, че Ленърд Коен е тъй велик и същевременно обикновен, човечен, всекидневно прост и скромен и защо всички ние, почитателите му трябва да сме благодарни на Всевишния, че ни е дадено да обитаваме земното кълбо в едно и също време с него.

Не съм бил на много концерти на големи имена. Споменът от срещата с Ленърд Коен на берлинска сцена през 2010 г. ще остане завинаги като едно от върховните преживявания в живота ми.

Мрачният, хладен августов ден с постоянни дъждовни набези не настройваше кой знае колко оптимистично за концерт на открито в лятната арена „Валдбюне“.

Пет минути преди началото в 18 часа обаче, облаците се разкъсаха, иззад тях изпълзя меко, привечерно слънце и сноп лъчи огря сцената. Цялата първа част на концерта бе потопена в тази топла светлина, а втората част след паузата премина под блещукащи звезди. С последния тон на музиката в 22 и нещо, облаците припнаха пак иззад гората и първите капки забарабаниха по бързо отварящите се чадъри.

Съвпадение, което не би трябвало да учудва, когато става дума за концерт на човек с особена чувствителност и фина връзка с нематериалния свят на идеите и на божествените въздействия. Който, както само малцина, успява да събере в едно поетично, свръхсетивно, но и много земно единство най-силното и човешкото от трите религии – юдаизма, християнството и будизма…

А между началото и края на концерта препълнената арена преживя в блажен екстаз (и това не са просто думи – духовното съпреживяване и чистата радост просто струеха от редовете наоколо) две части от по 90 минути(!), в които този 76 годишен (!) жилав и крехък, елегантен магьосник без следа от умора изливаше щедро от сцената талант, мисли, емоции – музика, поезия, философия – и симпатия, скромност, физическа и душевна деликатност.

YouTube е за щастие пълен с дълги видеозаписи в отлично качество и от тогавашното му, и от последното световно турне през 2013 г. И всеки може да се убеди в ненатрапчивата му скромност и естественост на сцената, в уважението, с което се отнася към аудиторията и към музикантите около него.

Ленърд Коен буквално сваля своята черна, прочута Fedora при определени инструментални пасажи, притиска шапката трогателно до гърдите си, скланя глава пред солови изпълнения на истинските виртуози в оркестъра, дори пада без всякакво усилие или преструвка на колене пред публиката, общува с нея наравно и открито.

Освен Боб Дилън (за когото едва ли може да се каже, че все още има какво ново да напише или изпее) и Пол Саймън, не бе останал никой друг от големите имена на 60-те години (може би Уили Нелсън и Крис Кристоферсън, но те са в по-специфичен жанр), който като Ленърд Коен да ни радва тъй дълго с непресекваща творческа енергия, все по-концентриран в същественото да създава все нова и нова поезия, да пее на живо, да влиза в студиото и издава албуми, които се посрещаха възторжено и от верните стари ценители, и от съвсем нови и нови поколения.

След Old Ideas пет години по-рано, точно в деня пред 80-ия си рожден ден през 2014 г. Ленърд Коен направи подарък на своите почитатели – своя предпоследен албум Popular Problems c девет съвсем нови заглавия в очакваната гама – от депресивна болка за съдбата на човека на кръстопътя между насилието, самоунищожението, надеждата и любовта, до спокойната убеденост, че

… ти винаги ме довеждаш до песен
Дори когато всичко се провали
Ти винаги ме довеждаш до песен
Песен на прослава – Алилуя

(„You Got Me Singing“)

Дори когато е страшен в своето пророчество (напомням само неговата The Future, в която още през 1992 г. той прозря и описа постсоциалистическото бъдеще с разрушенията и насилията, каквито стоварва днес пред очите ни Русия връз съседна Украина), дори и тогава същността на Коеновата поезия внушава упование в непоклатимостта на вечния закон.

Ироничен, спокоен, вглъбен и същевременно съпричастен, поетът и певецът се превръща в истински приятел за милиони. За себе си поне мога да кажа, че всяко ново слушане на много от неговите балади отново и отново ми напомня стария американски химн „What A Freind We Have In Jesus“.

С малка модификация: „What A Friend I have In Leonard“…

Само 19 дни преди смъртта си той можа да види и чуе издаден своя албум „You Want It Darker“ – последен, мощен, изстрадан химн на финалното време, в което живеем – и в личен и в общочовешки план.

Бог дари на приятеля Ленърд сили за един необикновено интензивен и дълъг творчески живот, макар  и да не му беприсъдил винаги радостта и увереността в собствените сили и талант, нещо, което според милионите негови стари и млади почитатели той заслужи с целия си живот…

В най-добрата негова биография Sylvie Simmons трогателно описва несигурността и творческите колебания, които преследваха този перфекционист, трудещ се по много години над една само поетична строфа. Боно от U2 пък веднъж каза, че “всеки от нас би се почувствал на върха на щастието ако би написал нещичко от хилядите редове, които Ленърд задрасква и изгаря”!

Светла му памет на Ленърд Коен, който през годините (и до днес) ни караше да се възхищаваме, да потръпваме и се просълзяваме от досега с Божественото!

Когато през 2012 г. излезе първият студиен албум на Ленърд Коен след 8 години „мълчание“ „Old Ideas“ – „Стари идеи“, оценките варираха от възторжена възхвала до преклонение.

За едно от заглавията в него Leon Bertoletti писа в Times Literary Supplement: „Not a song, not a poem. A psalm.” – „Не песен, не поема. Просто псалм.”

Става дума за “Show Me The Place”. На изпроводяк предлагам тук записано от любител концертно изпълнение в Ню Йорк, придружено от лаишки мой преразказ на български без художествена претенция, но с чисто познавателна цел:

..

Show Me The Place

Show me the place
Where you want your slave to go

Show me the place
I’ve forgotten I don’t know

Show me the place
For my head is bending low

Show me the place
Where you want your slave to go

Show me the place
Help me roll away the stone

Show me the place
I can’t move this thing alone

Show me the place
Where the Word became a man

Show me the place
Where the suffering began

The troubles came
I saved what I could save
A thread of light
A particle a wave
But there were chains
So I hastened to behave
There were chains,
So I loved you like a slave

Show me the place
Where you want your slave to go

Show me the place
I’ve forgotten, I don’t know

Show me the place
For my head is bending low

Show me the place
Where you want your slave to go

The troubles came
I saved what I could save
A thread of light
A particle a wave
But there were chains
So I hastened to behave
There were chains,
So I loved you like a slave

Show me the place
Help me roll away the stone

Show me the place
I can’t move this thing alone

Show me the place
Where the Word became a man

Show me the place
Where the suffering began


Покажи ми мястото

Покажи ми мястото
Където искаш да иде твоят роб

Покажи ми мястото
Което съм забравил и не знам

Покажи ми мястото
Където стоя склонил глава

Покажи ми мястото
Където искаш да иде твоят роб

Покажи ми мястото
Помогни ми да отместя камъка

Покажи ми мястото
Сам не мога да го избутам

Покажи ми мястото
Където Словото стана човек

Покажи ми мястото
Където страданието започна

Дойдоха мъките
Спасих, каквото можех да спася
Нишка светлина
Частица, енергия, вълнá
Но веригите гнетят
Затова побързах да се подчиня
Веригите гнетят,
Затова те любех като роб

Покажи ми мястото
Където искаш да иде твоят роб

Покажи ми мястото
Което съм забравил и не знам

Дойдоха мъките
Спасих, каквото можех да спася
Нишка светлина
Частица, енергия, вълнá
Но веригите гнетят
Затова побързах да се подчиня
Веригите гнетят,
Затова те любех като роб

Покажи ми мястото
Помогни ми да отместя камъка

Покажи ми мястото
Сам не мога да го избутам

Покажи ми мястото
Където Словото стана човек

Покажи ми мястото
Където страданието започна


© за преразказа на стиховете на български: Милен Радев


263 Total Views 1 Views Today

Comments

comments

You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Subscribe to RSS Feed
Post Navigator Supported By WordPress Plugins