Ден на победната лъжа

Олег-Сандро Панфилов

Олег-Сандро Панфилов е роден през 1957 г. в Таджикистан. Правозащитник, журналист, писател, професор в Грузинския държавен университет, кинорежисьор, блогър и един от най-активните участници във Фейсбук, които познавам.

Лауреат на много награди, доктор на науките, гастроном, пътешественик, противник на съветското и руско господство и на мемориалните следи, което то оставя там, където е пълзяло през годините.

С любезното разрешение на автора, искрен приятел на читавата част на България публикувам последното му есе за Голямата руска лъжа, излязло в Крым.Реалии.

М.Р.


Единият от дядовците ми лежи край Смоленск. Призовават го на фронта, а след няколко седмици родното селце Матрьоновка е окупирано от германската армия. Майка ми „при немците“ е на 4-5 години и единственият й приятен спомен от детството е германският шоколад. Всички останали спомени са най-обичайни – глад, студ, недоимък откъм всичко, на първо място откъм облекло (обувки трите сестри – с двете ми лели – носили по ред, една след друга). През януари 1943 година съветските войски освобождават Воронежка област. Три месеца по-късно, на 18 март, загива дядо ми, Крутских Андрей Матвеевич, остава завинаги 45-годишен, лежи сега в братската могила край село Балабаново, Всходски район, Смоленска област.

Окупация е кратка, връща се съветската власт, и всичко става като преди – нищета, глад, мизерия. Като момче в средата на 60-те погостувах в родния край на майка ми – там цареше все същата разруха, сякаш войната бе завършила вчера. Чичо Петя, мъжът на леля ми започваше утрото с чаша самогон и със засукана и дълга псувня, на чиято мелодичност и тоналност би завидял сам Моцарт. Трите ми братовчеди и двете братовчедки живееха също както техните родители в детството – един и същ чифт обувки за всички, покупката на найлонова лента за панделка бе истински празник. Освен братовчедките вече никой не остана, всички се пропиха до смърт – и вуйчо, и синовете му.

Моята набожна бабушка цял живот получаваше мизерна вдовишка пенсия, която й стигаше само за свещи в черква и за сладолед за мен. Черкви имаше малко, налагаше й се да се качва на електричката и да пътува извън Москва, чак във Вешняки. Един път и мен ме заведе там и тайно ме кръсти. Кръстчето свали от шията ми още на излизане от черква и го прибра – за да нямам проблеми в училище. За дядо нищо не разказваше, само тихо въздишаше. Мисля, че нито веднъж така и не отиде на гроба му – нямаше пари за път, а всички шумни мероприятия, които провеждаха комунисти, пионери и комсомолци, я заобикаляха отдалеко. Загиналите през войната бяха около 10 милиона и съветските почести се раздаваха далеч не на всекиго – само на избрани или измислени херои.

Съветската, а сега и руската пропаганда, отчаяно се бореше за това очевидците да забравят истината за войната, за бездарното командване, за милионите войници, пращани под бомбите и снарядите, в мраз и дъжд, в калта и по тънкия лед. Десетки милиони осакатени инвалиди бяха разхвърляни по просторите на Съветския Съюз, докато след някое време не започнаха да ги ловят и откарват на далечни острови – криеха от погледите това непрестанно напомняне за чудовищното военно престъпление, за неграмотното командване. Но всеки ден по радиото и вестниците, а когато се появи тя и по телевизията, и от екраните в кинотеатрите повтаряха едно и също – победа-победа-победа!

Разбира се, победа. Във всяка война има победители и победени. Победените са известни, а за победител в СССР и в днешна Русия се смяташе само един – „съветският народ“. Все едно, че ги е нямало милионите американски консерви с телешко варено и пакетите с яйчен прах. Днешните руснаци се правят на три и половина, не искат да знаят за онова време, смятайки, че над 22 хиляди американски самолети и почти 13 хиляди танка, 375 883 камиона, над 131 хиляди автомата, 2 130 000 тона авиобензин и много, много още, просто са паднали от небето. На обща тогавашна стойност 1 милиард долара, по днешните мерки – огромна сума.

Неблагодарността е вечен елемент от политиката на Русия, както и да се нарича тази страна – Руска империя, СССР или Руска Федерация. Цяла Европа участва през последните 300 повече години в създаването на това, което сега се нарича руска култура и наука, архитектура и инженерство, автомобилостроене и космонавтика. Да сте чували дума на благодарност? Как ли пък не! Европа е „гейропа“, „наложница на хамериканците“, „Русия ще им покаже къде зимуват раците“. Сякаш не го е имало Великото посолство, създадено от Петър Първи, заповядал на руснаците да се учат от Европа, да подбират там специалисти и ги довеждат в Русия. Корабни майстори от Холандия, Швеция, Дания и Венеция. Изградилите Санкт-Петербург френски и италиански архитекти. Поканеният от Петър Жан-Батист Леблон, който съставя първия генерален план на бъдещата руска столица – Санкт-Петербург… Отдавна е забравена Държавната програма на САЩ Lend Lease, иначе трябваше да се признава, че СССР няма как да си присвои победата: за САЩ бе по-важно да бъде победена хитлеровска Германия, отколкото да се впускат в спорове с неблагодарния Кремъл, забравил за помощта през в 20-те години, и не желаещ да си спомня спасяването на Русия през 1892 година (унищожителният глад в Русия – б.пр.).

През 1997-ма бях в чешкия Пилзен на Victory Day за 8 май, на площадите свиреха военни джазови оркестри, градът бе украсен с флаговете на страните-съюзници, в парка децата се катереха по американски танкове от времето на Втората световна война, по улиците се разхождаха френски, английски и американски ветерани, спретнати и усмихнати. Всеки най-много с по два-три ордена и медала, от военната униформа – само пилотки, понякога и фуражки. Никакви „бойни сто грама водка“, подпявания с акордеон и дрънчене на безброй наградни отличия. Нямаше пионери и песни за „тиха звездна нощ“. Това трябва да бяха „неистински ветерани“, не им личеше да са висели по 20-30 години на опашка за получаване на квартира и лекарства с намаление. Впрочем, истински ветерани в Русия вече почти няма, но празникът си съществува.

veterany

Съществува и огромно количество въпроси, които понякога журналисти или блогъри задават, но при сегашната руска държавна политика, може скоро и в затвора да се влезе за въпроса дали въобще са воювали и други освен съветските войници. Опитайте се да попитате някой съвременен представител на „руския свят“, повече известен като „ватник“, дали бива да празнуват Деня на победата и чеченците, ингушите, карачаевците, балкарците, кримските татари, калмиците и много други народи, общо над 2,5 милиона, които година преди „победата“ бяха депортирани и изтребвани?

Ако два и половина милиона души са виновни за това, че някой си се ръкувал с немец или дори облякъл германска униформа, то какво да правим с Руската освободителна армия на съветския генерал-лейтенант Андрей Власов? Ето само част от списъка на военните части и съединения на Германия с „руски корени“ – I-ва Руска национална армия, Руски корпус, Батальон на Муравьов, I-ва Руска национална бригада от СС „Дружина“, Руска народна национална армия, 29-та дивизия от СС (Първа Руска) (Руска освободителна народна армия), 30-та дивизия от СС (Втора Руска), Руска освободителна армия, Полк от СС „Варяг“, Полк от СС „Десна“, Руският личен състав в дивизията от СС „Шарлеман“, Руският личен състав в дивизията от СС „Дирлевангер“, Отрядът на Зуев… Според различни източници в германската армия са служили от един до два и половина милиона руснаци.

Щом народите на Северен Кавказ, съветските корейци, кримските татари, волжките немци са депортирани от своите родни места, то какво да се прави с руския колаборационизъм? Защо не е пратено на заточение населението на Поволжието и Рязанска област, на Сибир и Урал, защо за всички е трябвало да носят отговорност чеченци и ингуши, карачаевци и кримски татари? Съветската пропаганда криеше главната причина за нечовешкото си отношение към т.н. „нацмалцинства“ – Кремъл страшно се боеше от въстанията, от които след 1917 имаше по няколко всяка година, а понякога и по-често. Част от съветските хора винаги ненавиждаха съветската власт – за репресиите и унищожаването на частната собственост, за разрушаването на църквите и налагането на новата идеология, основана на култ към една личност.

Мнозина ненавиждаха съветската власт скришом, но въпреки това попадаха под зоркия поглед на осведомителите и попълваха бройките на новите жертви на ГУЛАГ и новите разстрелни списъци. Друга част реши, че сталинизмът е по-страшен от хитлеризма и доброволно застана в редовете на многочислените руски и други национални военни подразделения. Може да ги наричат колкото си искат „предатели“, но те самите наричаха предатели онези, служещи на съветската власт, която бе унищожила вярата, културата и националните езици на народите, завоювани от Червената армия през 1918-1921 години. От морална гледна точка те имаха пълното право да се съпротивяват и да се борят срещу властта, стоварила върху народите им такива репресии. Друга сила, която би способствала да се осъществи тяхната мечта освен германците по онова време няма. Към началото на Втората световна война по данни на правозащитната организация „Мемориал“ в СССР вече са репресирани и убити до 38-39 милиона души. Въпросът, кой е истинският предател, е по-скоро риторичен въпрос, едно е ясно – Ленин и Сталин са убили повече хора, отколкото германската армия.

Molotov ribbentropp2

В условията на трагичната болшевишка история е невъзможно хората, направили своя избор, да бъдат квалифицирани като виновни. Сметка трябва да се търси на онези съветски ръководители, които през 1939 година подписват договори с Германия, здрависват се с нейните представители и любезно се усмихват. Съветската и съвременната руска пропаганда предпочитат да мълчат, да затварят и крият архивите и да прахосват огромни средства за паради и убеждават населението, че само те са наследниците на победата, така и не отговаряйки на многочислените въпроси за милионите жертви. Жертви в името на какво? На Сталин му беше неудобно да провежда Празник на Победата, такъв по негово време нямаше, не обичаха тези празници Хрушчов и Брежнев. На Путин обаче такъв празник му е нужен – ежегоден, с чудовищен размах и помпозен парад, защото за 16-те години на своето управление той няма с какво да се гордее. Лъскавите гирлянди, фойерверките и салютите заменят за него реалността.

armija

Не знам дали някой ще отиде в селото Балабаново до братската могила на моя дядо, дали ще положат на нея поне стрък маргарита. Помня скромния живот на баба, на мама и лелите, полугладното им съществуване, с непрестанно пресмятане на всяка копейка. Но не както пресмятат германците, за да си купят нов автомобил, а просто за да преживеят някак си. Съветската власт уби десетки милиона души, както се убиват ненужни насекоми, съвършено не замисляйки се за отговорността или за елементарни извинения. Моят дядо загива 14 години преди раждането ми, навярно, „за да има мир по целия свят“ и „за да живеят щастливо децата“. Него просто са го измамили, той е загинал за нищо, неговите, останали живи бойни другари ги очакваше същият безпросветен живот, а инвалидите – мъчителна смърт.

Бях веднъж на гости у мой приятел – германски дипломат и забелязах на бюфета фотография в красива рамка. На снимката – офицер от СС. „Моят дядо“, – гордо каза приятелят ми. „А аз своя дядо никога не съм го виждал, даже и на фотография“, – отговорих му. Стояхме един срещу друг, ние, внуците на своите дядовци, воювали един срещу друг, и аз не знаех за какво да говоря. Да му кажа, „ние победихме“ бе срамно и нелепо. Приятелят ми живееше несравнимо по-добре от мен…


Превод © Милен Радев

7927 Total Views 1 Views Today

Comments

comments

You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Subscribe to RSS Feed
Post Navigator Supported By WordPress Plugins