Имало едно време… уния

Архиепископ Йосиф Соколски и една несбъдната българска мечта

IosifSokolskiМилен Радев

Преди вече доста години, чрез статия на Васил Станилов в седмичника „ПРО и АНТИ“, се запознах по-отблизо с трагичната съдба на един истински родолюбец и ранна жертва на руската антибългарска политика – архиепископ Йосиф Соколски.

Повод за днешния текст е навършването само преди 5 дни 136-та годишнина от самотната му и мъчителна смърт далеч от Татковината – в наложено от Руската патриаршия изгнание в Киево-Печорската лавра.

На 20 годишна възраст Иван Марков (по-сетне Йосиф Соколски), през 1806 г., постъпва в Троянския манастир. По-късно е игумен на Калоферския и на Гложенския манастир.

Архимандрит Йосиф построява през 1832 г. в местността Сокола край Габрово дървена сграда, учредява манастир, по-късно известен като Соколски, откъдето произхожда и презимето му.

Известни са броженията и стремежите за независимост от Цариградската гръцка патриаршия сред българските миряни и църковни деятели от края на 1859/1860 г. Познаваме „Българския Великден“ на 3 април 1860 г., когато по време на тържествената литургия епископ Иларион Макариополски не споменава в богослужението името на патриарха.

Под натиск на Фенер и особено на руското в Цариград посолство непокорните владици (Иларион заедно с Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски) са заточени в Атон. В Цариград българите са подложени на православни репресии.

Паралелно с тези събития изглежда съвсем естествено, че водачи като Драган Цанков, Никола Сапунов, Йосиф Соколски и още стотина съмишленици, българи-християни от Кукуш и околностите внасят през декември 1860 прошение до папския представител в Цариград за сключване на Уния и апостолическа закрила от Рим.

На 2 април 1861 г. в Рим Унията е подписана и Папа Пий ІХ ръкополага Йосиф Соколски за „Архиепископ и апостолически наместник на съединените българи“.

Днес може дълго да теоретизираме върху отчаянието и разочарованието, накарало хиляди кукушани през 1860/61 г. да се обърнат към Рим за помощ. Но с всяка изминаваща пред очите ни година на отвращение и омерзение от делата на днешните „православни“ български йерарси и на московските им настоятели разбираме предците все по-добре и по-добре…

Руските имперски чиновници заедно с гръцкото фенерско духовенство и със своята българска агентура действа светкавично бързо. Самият руският пълномощен министър в Цариград княз Алексей Лобанов-Ростовски (един от стожерите на петербургската дипломация, по-късно при Николай II външен министър) организира репресиите срещу непокорния архиепископ Йосиф Соколски.

Напълно в духа на чекистките и НКВД-истки наследници на руската империя князът привлича за своя план по отвличането на архиепископа, Найден Геров и Петко Р. Славейков. Тези наши до днес почитани класици подмамват на 6 юни 1861 г. дядо Йосиф Соколски докато чакал среща с български владици да разгледа уж руския параход „Елбрус“, закотвен на цариградската скеля.

Параходът е под пара и незабавно след качването на архиепископа и спешното слизане на творците на българския език (който ползваме до днес с всичките му диалектно фатални за българите в Македония кусури!) отплува за Одеса. Архиепископът на българските униати е отвлечен и въдворен за десетилетия в Киево-Печорската лавра.

Така българският йерарх става ранна, но съвсем не последна жертва на великоруската държавна и църковна политика.

„Кратка българска енциклопедия“ от 1964 г. цинично кратко предава срамната сцена с участието на класиците. Оказва се, че те просто го били „…убедили да се откаже от унията. След това Й. С. заминал за Одеса“

Абсурдното е, че и досега, десетилетия след кончината на соцреализма, на стила на захаросаните повествования и на оптимистично-положителните герои, днес в епохата на интернета продължава подигравката с историческата истина.

Сайтове като pravoslavieto.com, dveri.bg и дори популярната Википедия са пълни със злословия, клевети и лъжи по адрес на отдавна предалия Богу дух родолюбец.

На dveri.bg авторът Каравълчев след като изрежда изобилно анекдотичен материал за някакво си просташко, почти байганювско поведение на архиепископ Йосиф в Рим и при срещата му с Папа Пий IX, след като цитира главно руски документи, в частност писма на посланика Лобанов-Ростовски,  поставя под съмнение дори самото отвличане на йерарха в Одеса.

„Дверският“ автор се жали от липсата на документи“ (сякаш руската резидентура и агентура някога са се грижили за пълна документация на зулумите си) и стига до следното умопомрачение:

„…При толкова важно политическо събитие като това не е възможно да не останат официални документи или сведения на официални лица в поверителни доклади за този факт. Версията за отвличането е изградена на базата на слухове и дори клюки, които допълнително се преекспонират от заинтересованите…“

Под заглавие „Имало едно време уния…“ на сайта pravoslavieto.com пък дама наречена Златина Иванова разпространява следната версия за началото на дядо Йосифовата одисея: „С решителната намеса на П.Р. Славейков Йосиф Соколски е убеден да напусне България и в знак на разкаяние заминава за Одеса. Униатите надигат глас, че бил отвлечен. Но и без този епизод, който е наситен с много комични подробности, унията е била обречена на неуспех…“

Брей! Епизод наситен с много комични подробности…(?!)

Представям си нагледно как кънти ведрият смях на навляклата расо авторка, и на заобиколилата я тресяща се от веселие редколегия на „Църковен вестник“!

Значи така. Според православните интернет-активисти „Имало едно време уния…“? И през ум не им минава на веселяците, че ако нещата продължават в същия дух, скоро ще е по-реалистично да се пише „Имало едно време българска православна църква“…

Знаменателно е разбира се, че авторът на dveri.bg Каравълчев е пропуснал да цитира тъкмо един от най-покъртителните ръкописи на дядо Йосиф Соколски, на който преди време ми обърна внимание приятелят и съмишленик Б. Ск.

В Народната Библиотека, в архива на митрополит Климент (Васил Друмев) се намира следното трогателно писмо на две ръкописни страници. Написано е на руски от заточеника в Киево Печорската Лавра през 1878 или 1879 г. (годината в която почива, без да му разрешат да види повече обичната си Татковина).

Малко са текстовете,които с толкова малко думи да ни казват толкова много за политическите, културни и чисто човешки трагедии, причинени от Русия на България през последните 160 години.

И така – думата има архиепископ Йосиф Соколски.

До Святейшия управляващ Всероссийски СинодSokolski1klein

От бившия Архиепископ Български

Йосиф Соколски

Всепокорнейше прошение

Бидейки приет по милостта на Ваше Светейшество под Височайшото покровителство на най-милостивия Цар Император Всерусийски и намирайки се около 20 години в пределите на благословената от Бога Русия в Богоспасаемата Чудотворна Киево Печорска Лавра, в настоящото време, когато любезното ми и многострадално отечество,благодарение на бащинската любов на всемилостивия монарх всерусийски Освободител и на безпримерната храброст на Руското Войнство е освободено от турските притеснения и издевателства и се устройва в подходящ ред гражданското и църковно управление в него,аз чувствам в себе си още запас на старчески сили и желая да се възвратя в своето любимо отечество и да посветя целия остатък на силите и средствата си в полза на моето възраждащо се отечество, новоустройващото се Българско Царство, на което и аз се надявам да бъда полезен със своята многогодишна и многострадална старческа опитност и в което желая да положа тленните свои останки.

Ето защо се осмелявам най-всепокорно да помоля Святейшия управляващ Всерусийски Синод да стори зависещото от Ваше Светейшество разпореждане, за да бъда снабден със съответните документи относно времето на моето пребиваване под покровителството на Ваше Светейшество и относно всички послушания, изпълнявани от мен,които Ваши Святейшества най-всемилостиво сте ми налагали, а също така и относно наградите, който аз недостойният съм получавал.

Моля да ме отпуснете завинаги от благословената и преблагословена от Бога Всеросийска Империя в моето смирено и вселюбезно отечество, новороденото Българско Княжество.

Нека почетем паметта му и поскърбим за тази може би последна възможност за освобождаване на България и българите от руското духовно поробване, за връщане към пътя, поет при Калояна и обещаващ ни навременно и заслужено присъединяване към европейската цивилизация.

Имало едно време…шанс.

За жалост съсипан – от нашия вековен враг и от наши собствени негови вековни лакеи.


6560 Total Views 2 Views Today
You can leave a response, or trackback from your own site.

6 Responses to “Имало едно време… уния”

  1. Vasil Stanilovy says:

    Милене,
    Здравей!
    Благодаря за абонамента.
    Ще се радвам по повод на Йосиф Сокорски да насочиш твоите читатли и приятели към “Евридика 2033”, където е описана цялата му трагична биография.
    Ще те чакам на 1 април на представянето на новата ми книга в Народната библиотека “Св.св.Кирил и Методий”.
    Васил Станилов

  2. Tervel says:

    Необявената война на Русия срещу България и българския народ не е преставала поне от X в. Освен срещу независимостта на българската черква, друга цел на завоевателите е българският език (между другото, не е ли най-малкото странно в Института за български език при БАН да работят хора, чийто роден език е руски и те да създават стандартите в българския език?). Особено показателна в това отношение е думата “черква”. Ако отворим българските класици (Захарий Стоянов, Йордан Йовков и т.н) ще видим в произведенията им, че изполвната дума е “черква”, а не русизмът (побългарен, русифициран, гърцизъм) “църква”. Думата “черква”, “черкувам се” използваха и моите баби и дядовци (“църкувам се” не става). И изведнъж, хоп, от синьото небе пада думата “църква”? Защо например БПЦ не е БПЧ? За откровените глупости, които могат да се видят в учебници по български език за училищата от типа на това, че в българския имало едва ли не пълен набор от всички възможни падежи, а не само от звателен (и някои остатъчни форми от други) да не говорим.

  3. Ани says:

    Този свят човек архиепископ Йосиф Соколски сега сигурно е при Бога!

  4. Ани says:

    Руслямската човеконенавистна демонична политика още трови живота на българите и ни дърпа назад!

  5. Milen says:

    А това е друг княз Лобанов-Ростовски – наш съвременник все още със забележителна съдба. Роден е в България, където е забягнал дядо му през 1919 г. от Русия като аристократ – далечен родственик на посланика Лобанов (починал ерген и бездетен). Бащата на Никита Дмитриевич – Дмитрий Иванович е разстрелян от комунистите в България 1948 г.

    Каква съдба…

    https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%BE%D0%B1%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%A0%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B9,_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B0_%D0%94%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Subscribe to RSS Feed