„Живота само си го сънувал….“

Stus30 години от убийството на великия украински поет Василь Стус

Милен Радев

Безбройни и неописуеми са престъпленията на болшевишката власт.

На сметката на Съветския съюз (чието разпадане било според днешния московски диктатор най-голямата катастрофа на XX век) висят със страшна сила трагедиите на цели народи и гибелта на милиони невинни човеци.

Геологически гигантските цифри на жертвите не могат да бъдат схванати нито рационално, нито още по-малко пък емоционално, ако не се взрем по-внимателно в отделни човешки съдби, ако не извадим личните имена от безименната маса.

Една от най-свидните, непоправими, необясними по нормалните човешки мерки загуби е убийството точно преди 30 години на украинския поет и правозащитник Василь Стус в лагерите на Пермския остров от архипелага ГУЛАГ.

Който през 70-те и 80-те години на миналия век е слушал пристрастен предаванията на Радио Свобода с редовните сводки от нелегално издаваните в СССР „Хроника на текущите събития“ и съобщенията на Московската хелзинкска група помни добре имената на вече легендарните украински политзатворници Леонид Плющ, Иван Светлични, Вячеслав Черновол … и разбира се Василь Стус.

Бъдещият поет е роден през 1938 г. във Виницка област, но скоро се премества със семейството си в Донецк, така че този измъчен днес от руските окупатори украински край е неговата истинска родина.

Завършва историко-филологическия факултет и през 1963 г. става аспирант в Киевския институт за литература. Василь Стус започва творческата си и гражданска активност в самия край на Хрушчовското размразяване, а за начало на неговата активна антисъветска и правозащитна дейност се приема легендарната прожекция на филма на Сергей Параджанов „Сенките на забравените прадеди“ в киевския кинотеатър „Украйна“, когато група известни украински патриоти публично протестират срещу вълната от арести на КГБ срещу интелектуалци.

Василь Стус е изключен от аспирантурата и през следващите години препитава себе си и младото си семейство като общ работник, огняр и технически помощник. Същевременно пише поезия и превежда Гьоте, Рилке и Лорка. Подписва активно писма на протеста и участва в акции на силното тогава украинско правозащитно движение.

През 1972 г. е осъден за антисъветска агитация и пропаганда на 5 години лишаване от свобода и 3 години заточение. В следствения изолатор пише и прехвърля на свобода първата си стихосбирка. Излежава присъдата в страшните Мордовски лагери, а на заточение е изпратен във варламшаламовския Магадан, където работи в златните рудници.

От там пише заявление до правителството на СССР, че се отказва от съветското гражданство. „… да продължавам на нося съветското гражданство е за мен нещо невъзможно. Да бъдеш съветски гражданин – значи да бъдеш роб …“, пише Василь Стус. Изтезаван физически, с глад и студ, в карцери и одиночки, поетът е през 1975 г. на ръба на смъртта, но е спасен буквално от своите сълагерници, главно украинци, известни със своята непреклонност и другарство. Това става точно когато Изтокът и Западът преговарят и тържествено подписват т.н. „Хелзинкско споразумение“…

Излязъл на свобода през 1980 Василь Стус е арестуван само няколко месеца по-късно и осъден на 10 години принудителен труд и 5 години заточение. Гротескното е, че обвинението е тъкмо за работата му в правозащитната Московска хелзинкска група Защитава се сам пред съда, а защитните му слова са блестящ пример за непобедимостта на човешкия дух. Отбива „наказанието“ си в село Кучино, един от най-страшните острови на Пермския лагерен архипелаг.

За неподчинение и свободомислие му се налага забрана за свиждания и последната среща с жена му Валентина е през пролетта на 1981 г. В лагера пише стихове и успява да изпрати нелегално някои от тях дори на Запад. През 1985, само месеци преди смъртта му, комитет, в който участват Хайнрих Бьол и Лев Копелев издигат кандидатурата му за Нобелова награда за литература. Според мнозина именно опасността от нов Нобелев скандал кара съветското кагебистко началство да отнеме живота на Василь Стус.

Преди това обаче при обиск са намерени и иззети над 300 стихове. Изчезнали в подземията на тайната полиция, те до днес не са предадени от наследниците на КГБ на семейството, на читателите, на сънародниците на Стус – всеобщо признат за най-големия поет на съвременна Украина. Както си спомнят сълагерниците му, тази невъзвратима загуба съкрушава поета и сякаш му отнема жизнената сила.

На 47 години той започва гладна стачка на 27 август и в нощта на 3 срещу 4 септември 1985 г. умира, без конкретната причина на смъртта му да е известна до днес. Неговият съратник и приятел Леонид Плющ, екстрадиран по това време на Запад, издаде през 1987 г. в Париж покъртително есе „Убийството на Василь Стус“.

През 1989 година останките поета са пренесени и погребани в Киев, през 1990 той е официално реабилитиран, а през 2005 президентът Юшченко присъди на Василь Стуст „за несъкрушимост на духа, за саможертвена служба на Украйна и на националната идея, за високи хуманистични идеали на творчеството“ посмъртно званието Герой на Украйна.

Зловеща светлина върху сегашна Русия, като пълноценна продължителка на делото на Съветския съюз, хвърлят събитията около съдбата на паметните места на Василь Стус днес.

В окупирания от руски наемници Донецк незаконните местни власти изкъртиха тази пролет паметната плоча с барелеф на поета пред входа на филологическия факултет на Университета.

Doneck Stus

В Перм, в село Кучино, организацията „Мемориал“ отдавна поддържа единствения в Русия музеен комплекс с изцяло запазен концлагерен пункт от ГУЛАГ. Тук са лежали най-знаменитите от антисъветските дисиденти – Владимир Буковски, Сергей Ковальов, Юрий Орлов, Валерий Марченко, Натан Шчарански, Глеб Якунин, Левко Лукяненко…

PermПрез последните две години по съдебен и административен ред музеят бе отнет на гражданската организация-учредител, която бе принудена да се саморазпусне и сега това уникално свидетелство за съветския терор ще бъде разрушено и реконструирано. Същата участ заплашва и запазената килия, в която в пълна изолация издъхна преди 30 години Василь Стусь…

В Украйна днес Василь Стус е признат и се изучава като един от най-големите поети на украинския език. За нас, българите, дори без да разбираме изцяло стиховете му в оригинал, поезията на Стус звучи по неповторимо мелодичен, напевен, звуково-живописен начин. Запазени са само 5 негови стихосбирки, две от тях издадени своевременно на Запад – „Кръговрат“ (1965), „Зимни дървета“ (1970), „Весело гробище“ (1971), „Време за творчество“ (1972) и накрая върхът на Стусовата поезия – сборникът „Палимпсести“ (1971-77), публикуван през 1986.

Докато в началните му произведения Стус е преди всичко лирик, възторжено рисуващ света около себе си, като контрапроект на грозната съветска действителност, с времето той става мислител, обличащ в поетична форма философските си и човешки терзания. Украинската родина, прекрасният и богат украински език, жестоката украинска съдба през ХХ век са чести негови теми.

Потъвайки все по-дълбоко в реалността на ГУЛАГ Василь Стус естествено губи от своята жизнерадост, „втвърдява се“, помрачнява, но нито за миг не се разколебава в противостоянието си на комунизма като чисто зло. Същевременно в неговите стихове сякаш все повече и повече се концентрира цялата културна история на Украйна, тъй разнообразни като теми и стилистично богати са те.

Леонид Плюшч (който почина само преди няколко месеца на 77 г. възраст в Париж) писа следните редове за своя приятел и съратник Василь Стус: „Продължител на високата традиция на лириката на „неокласиците“, ориентиран към върховете на европейската поезия, поет-философ, Василь Стус успя и да овладее майсторството на своите учители, и да продължи нататък, да създаде собствена поетика, която все още чака своите изследователи. Принуден да стане политически борец Василь Стус преодоля съблазните на актуалната „обществена поезия“ от народнически тип. Дори концлагерната поезия той превърна в органична, истинска поезия. Това отговаряше на неговите възгледи за смисъла на поезията и живота на поета.“

Дощя ми се да приведа (и преведа) тук една искрица от Стусевото слово. С преклонение и страхопочитание предлагам това без лирични претенции, а само като помощ за разбиране на украинския оригинал.

В мрежата се намират няколко оригинални авторски четения и сред тях е и този прочит на горното стихотворение от 1980 г.:

Вчися чекати, друже
Вчися чекати, друже,
вчися чекати.

Ластівки на електричних дротах
почорнілі од сині неба,
ще наслухають стумні струми землі.

Ще підсліпі вікна
за тисячі проминулих літ
не витворили своєї духовності
Ще потерпає вівериця
битий горіх
брати з твоєї руки.
Ще людська душа
дрижить, як море,
в незручній западині екзистенції.
Зарання, друже,
власним віддатись пристрастям.
Тільки так:
вияви — самовтрати.
Кам’яній. Кам’яній. Кам’яній.
Тільки твердь – символ самозбереження.

Учи се да изчакваш, друже
Учи се да изчакваш, друже,
учи се да изчакваш.

Ластовиците на електрическите жици
почернели от синевата на небето,
още се вслушват в струящите токове на земята.

За хиляди отминали години
духовност своя все още
не сътвориха слепооките прозорци.
И катеричката се плаши още
да вземе от ръката ти
ореха натрошен.
Все още човешката душа
трепти като морето,
в неугледната екзистенциална ниша.
Прекалено рано е, друже,
на собствените страсти ти да се отдаваш.
Единствено това важи:
което проявиш – го губиш.
Вкаменявай. Вкаменявай. Вкаменявай се.
Само твърдостта е символ на самосъхранението.

За по-любознателните тук е публикувана чудесна двуезична (украински и руски) сбирка от негови стихове:

А от тук може да се изтегли дискът с авторски четения на самия Василь Стус.

От Мордовския лагер Василь Стус писа през 1977 г. на приятелите си: „Моята поезия, моите преводи са грешни занятия. Отговорността на сина пред своя народ, задължението му към този народ, е единственият дълг, който носим“.

30 години след като Василь Стус напусна измъчен грешната земя можем с пълно право да кажем, че колкото бе прав той във втората част на цитата, толкова се излъга в първата.


 

3080 Total Views 2 Views Today

Comments

comments

You can leave a response, or trackback from your own site.

One Response to “„Живота само си го сънувал….“”

  1. Андрей Траянов says:

    Като си помисля, че и до днес има хора, които си “плачат” за онези години…

    Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 10 Thumb down 0

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Subscribe to RSS Feed
Post Navigator Supported By WordPress Plugins