По традиция на днешния ден се почита паметта на всички загинали във войните и от човешко насилие в Германия. Без оглед на това от коя страна на “фронта” са стояли – от “нашата” или от “тяхната”…
Нарича се “Ден на народния траур”.
Ще почета този ден с фоторепортаж за едно от най-силно развълнувалите ме произведения на изобразителното изкуство, които познавам.
Потънало в печална забрава, на самия край на Берлин се простира огромното, старо т.н. Югозападно гробище Щансдорф.
Един приветлив, слънчев ден поемаме на продължителен излет из потайните гори на Гробището. Тук в края на XIX и до средата на миналия век са погребвани някои от най-именитите граждани на германската столица.
Само няколко от първите, случайно мернали се пред очите ни имена – режисьорът от нямото кино Фриц Мурнау, архитектът Валтер Гропиус, композиторът Енгелберт Хумпердинк, основателите на фамилната фирма Сименс, легендарният ясновидец Ерик Ханусен…
Внушителни гробници-архитектурни шедьоври, оплетени в бръшлян статуи, полегнали към вечния покой надгробни плочи…
Днес някои от парцелите все още се ползват за нови погребения, но по-голямата част от гробището е под защита на закона за културните паметници.
Тази му част отдавна се носи необезпокоявана от земни страсти, подобно на нов Летящ холандец по вълните на времето.
Внезапно сред боровата гора проблясва широк мраморен релеф, потегля върволица от фигури, устремени към седнал в средата мъж в бяло.
Стоим замръзнали и онемели пред най-известното произведение на големия скулптор Лудвиг Манцел (Ludwig Manzel, 1858 – 1936) – 12 метровият релеф, назован с цитат от Матей, 11-28 “Дойдете при Мен всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя”.
Над тази група от 24 фигури Манцел работи от 1909 до 1924 г. Първоначално поръчана от евангелската църква в Гнезен, след преотстъпването на този град през 1920 г. на Полша (Гнезно), тя остава бездомна и е поставена по-късно в гробището край Берлин.
Самият Лудвиг Манцел е един от знаменитите художници на своето време. Многобройни монументални фигури из цяла Германия (повечето изчезнали и унищожени) са негово дело. На два пъти – от 1912-1915 и от 1918-1920 той е избиран за президент на Академията на изкуствата в Берлин.
След войната обаче, славата му на личен приятел на низвергнатия Кайзер Вилхелм II и консервативният, “идеалистичен” художествен стил на Манцел го превръщат бързо в персона нон-грата. За завладелите художествената сцена на Ваймарската република авангардни, абстрактни, модернистки художествени кръгове Манцел е човек на отминалия ден. Той пропада в забрава и последните години се отдава само на живопис.
Забравата на големия класически майстор на длетото трае до ден днешен. Сведенията за него се откриват трудно, информацията е повече от оскъдна. Разбира се, никъде не се пропуска да се спомене като финална присъда, че малко преди да почине през 1936 г. Манцел бил проектирал “бронзов медал с образа на Йозеф Гьобелс”…
Чудно ли е тогава, че ние се оказваме не само едни от малцината, посещаващи този фантастичен, вълнуващ, незабравим релеф, но – както показаха безброй разговори от тогава насам с мои просветени германски приятели – сме и единствените, които са чували и за мраморното съкровище сред югозападния берлински лес, и за неговия автор.
Предлагам без повече приказки една фото-разходка пред и сред фигурите от процесията на отрудените и обременените.
(Всяка репродукция се отваря в пълен размер, прелистването става чрез стрелките под снимките вляво и вдясно!)
Толкова изразителност и такава изящна детайлност! Човек остава безмълвен пред такова съвършенство. Описанието на Милен е не по-малко грабващо и напълно приляга на този шедьовър и на внушителното, макар и потънало в забрава място.