Чувство за непоносимост

georgi-markov2В памет на берящия душа на днешния 10 септември през 1978 г. Георги Марков.

На 11 септември той почина след като 4 дни преди това бе прострелян с отровна сачма от комунистически терористи на моста Ватерлоо в Лондон.

Утре, на 11 септември, както всяка година в княжевската черква “Св. пр. Илия” от 17 ч. ще се служи заупокойна служба за незабравимия писател и човек.

Публикувам в негова памет един от най-любимите ми откъси от Задочните репортажи, включен като уводен материал от съставителя Любен Марков в документалния сборник “Аз бях той”, София, 1999 г.

Мисля, че тези редове не могат да оставят никого, живял през онези години в България безразличен – стига да е честен пред себе си.

М.Р.


Чувство за непоносимост

Георги Марков

… Беше неделя, 15 юни 1969 година. Според астролозите – съдбоносна за Рибите година. В 11,30 заранта в Държавния сатиричен театър в София започна закритата премиера на пиесата ми „Аз бях той”. В 11,30 вечерта бях в хотел „Екселсиор” в Белград. Един от основните принципи, върху които бяха изградени всичките ми пиеси, беше този, че те се състояха само от две действия, като второто действие винаги отричаше първото.

След всичко станало до днес мога да кажа, че тия 12 часа не бяха границата между две различни пиеси, а просто краят на първото и началото на второто действие на една и съща пиеса, която жанрово бих означил като „съвременна трагикомедия с фарсови интермедии”. Казано на по-ясен език, пиеса, където често пъти не знаеш дали да плачеш, дали да се смееш.

Въпреки дългия път и прекараните преди това напрегнати часове, когато влязох в Белград, не чувствувах никаква умора. Възбудата ми от заранта, от раздялата ми с най-близките ми хора, от странната обиколка на София се беше превърнала в остра въпросителна към онова, което щеше да последва.

Въпросът не беше за съдбата на пиесата ми в Сатиричния театър. За мен и за всички беше ясно, че щяха да я спрат. В края на краищата театърът беше техен. Истинският въпрос беше за това, че аз никога не успях /въпреки опитите ми/ да се идентифицирам с тях. Винаги усещах ясна предопределеност, която категорично определяше кое беше мое и кое беше тяхно. Нещо повече, често пъти тази разлика беше почти като разликата между огъня и водата – двете възможни алтернативи на тяхната принудителна общност – или огънят да угасне, или водата да се изпари.

Отидох у дома да взема някакъв багаж. Баща ми и майка ми ме изпратиха до колата. Казах им, че след няколко седмици ще се видим. И тръгнах. Стигнах до Околовръстния път. Току-що се беше излял пороен летен дъжд и когато облаците отминаха, небето над Витоша и цялата буйна зеленина навред блеснаха под слънцето. Изведнъж инстинктивно реших, вместо да се отправя по прекия път към Калотина, да обиколя цяла София по Околовръстния път.

Колата вървеше по съхнещия асфалт и всичко наоколо ми изглеждаше странно и неописуемо красиво. Безмилостно красиво. Като че ли природата беше решила да ми покаже безценното богатство на една земя, която бях обречен да загубя. Може би осъдените на смърт посрещат последния изгрев на слънцето с това нечовешки дълго чувство, че виждат всичко за последен път.

„Гледай! Никога повече не ще видиш тази земя, тази природа!” – крещеше у мен издевателски глас.

Нищо не бях решил. Едно от малкото неща, на които животът ме беше научил, беше да не взимам предварителни решения, а да оставя нещата да се решат по собствената си логика. Но този път, обикаляйки София, чувствувах, че решението е било вече взето – от ангелите или от дяволите, които ръководеха съдбата ми.

Около шест и нещо бях на границата. Всички служители и митничари се бяха струпали да гледат по телевизията мача за световно първенство между България и Полша. Дежурният офицер ме позна и най-любезно ме покани да се присъединя към тях и да гледам мача. Извиних се, че бързам. После, отвъд югославската бариера, спрях край някаква ливада.

Погледнах назад към България и ми се стори, че тъкмо природната хубост изостряше още повече чувството за непоносимост спрямо грозния живот, който лично аз и мнозина като мен трябваше да живеят. Като че ли природа, история и национален дух бяха установили твърде ясен критерий за красиво и грозно. Почувствувах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си.

Помислих си, че от много години не бях се радвал на нищо, че всичко беше не само предварително отровено, но и обречено да бъде отровено от това чувство за непоносимост. Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си. Чисто нравствено това беше усещане за двойна подлост – и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравственото – това беше усещане за безизходица.

Разхождайки се из нощния Белград, аз си мислех, че беше наистина невъзможно за мен да остана да живея в България и да бъда себе си. Самото живеене в страната представляваше безкрайна верига от компромиси. Дори борбата срещу компромисите беше компромисна. Нивото на отношенията между общество и индивид беше извънредно низко. И старият закон, че човек постепенно възприема чертите на онова, срещу което се бори – ми се струваше, че действа безпогрешно.

Все по-често откривах у себе си /макар и с обратен знак/ същите елементи на примитивност, инстинктивност, безчувственост и дори безогледност, присъщи на хората, които ненавиждах. За разлика от мнозина, които съзнаваха, че с тях ставаше същото, но вярваха, че това беше временно, че нещата щяха да се оправят, аз нямах никакви илюзии, че по отношение на мен нещата бяха поправими. Може би моето чувство беше по-себично, може би бях прекалено зает със собственото раздвоение.

Затова тук не става и въпрос за проявена гражданска честност или доблест, а само за собствено чувство за непоносимост. Ако аз притежавах истинско чувство за гражданска честност и доблест, най-последователният му израз би бил да си стоя в България и да се опитвам да се боря оттам, както правят далече по-храбри, по-честни и по-доблестни от мен хора.


 

6229 Total Views 1 Views Today

Comments

comments

You can leave a response, or trackback from your own site.

2 Responses to “Чувство за непоносимост”

  1. glas says:

    Големият ГЕОРГИ МАРКОВ е прозрял и усетил НЕПОНОСИМОСТТА на живота в комунистическото блато!
    Днес и ние се борим за оцеляване, макар че сме в преход към демокрация, но пътищата са препречили същите комунистически функционери, които и тогава пречеха за всичко нормално…!
    Не трябва да се оставяме в лапите им!

    Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 8 Thumb down 1
  2. М. Цонева says:

    Черквата се намира на бул. “Цар Борис III” № 357 в Княжево.

    Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 7 Thumb down 0

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Subscribe to RSS Feed
Post Navigator Supported By WordPress Plugins