Милен Радев

Богомил Гюзел е почти неоспорваният най-голям съвременен поет на Македония.

Има издадени в страната и в чужбина многобройни стихосбирки, проза и драми. Превежда Т. С. Елиът, Емили Дикинсън, Шекспир и Киплинг. От 1999 г. е директор на фестивала Стружки вечери на поезията.

Щастлив бях да се запозная и да прекарам няколко дни с него в Берлин през 2006 г. Богомил бе в града като гост на Литуратурния фестивал.

Животът на поета е белязан от ранно детство с жестока трагедия, която го прави съпричастен с изпитанията на македонците след 1944 г.

Син е на Димитър Гюзелов, когото покойният Коста Църнушанов нарече “бележит народен деец от Вардарска Македония, голям идеалист и патриот”.

Един от обвиняемите на Скопския студентски процес през 1927, Гюзелов е осъден на 20 г. тъмничен затвор. След амнистия докторът по философия е изпратен в изгнание в сръбската дълбока провинция като начален учител. Там, в Чачак, се ражда през 1939 г. синът му Богомил – бъдещият поет Гюзел.

Баща му се завръща със семейството в Македония след освобождението й през 1941 г. и става директор на радио Скопйе. Пламенен патриот, той посвещава всичките си сили за издигане културното и национално самосъзнание на живялото десетилетия под сръбски терор население на Вардарска Македония.

Въпреки възможността да се изтегли с българската армия след септември 1944 г., Димитър Гюзелов остава при своите съграждани и понася с голямо достойнство издевателствата на процеса на т.н. «Народен съд». Като единствен от осъдените на смърт обвиняеми, неговата присъда е «чрез обесване» – според Църнушанов именно заради смелото му поведение в съда.

От Богомил Гюзел научих, че баща му не е обесен, а е пребит с лопата в двора на затвора. Гробът му е неизвестен и до днес.

През 2003 г. Богомил Гюзел издава една забележителна стихосбирка, която получих с ценно посвещение. Заглавието й е “Опстанок”, т.е. “Оцеляване”.

В много от стихотворенията там поетът се връща в мъчителното минало на своето семейство и на съгражданите си. Лирически строфи се редуват с дълбоко изстрадана лична изповед за останалата с десетилетия отворена рана от изтръгнатия брутално от живота му баща.

Богомил Гюзел разказва с голяма интензивност и искреност как се е изграждала неговата творческа и национална идентичност.

Предлагам в превод две стихотворения Насреща, сестро, да! и Досиета.

Те вълнуват с винаги актуалната както за България така и за Македония тема за достъпа до архивите и научаването на цялата истина за миналото.

Същевременно, в тях има и повествователни нишки, които могат да ни помогнат да вникнем като българи по-добре в онези лични преживявания на мнозина в Македония – извън чисто политически наложените обстоятелства – които са допринесли за сегашното разделение на някога единната в културно-духовно отношение българска етническа общност.

Изповедта Насреща, сестро, да! просто потриса. Позволява ни да надникнем в душите на нашите сънародници в Македония след войната, да докоснем хладната сянка на ужаса и отчаянието, в които те са живели – както под властващата комунистическа лъжа, така и в пълна изоставеност от също поробената вече майка България…

---

Досиета

Докато дочакаме времето те да се отворят през 2000-та,
бившите другари, а сега „господа”, вече ги бяха преровили и
добре обработили – последният път, изглежда, през 1992-та
чрез една „неправителствена” комисия, в която влязоха и няколко
известни бивши доносници и информатори на УДБА и КОС –
през тези дни се ширеха, наистина ”непотвърдени”, слухове, че
в скопската леярна Железарница се горят с тонове картотеките
на белязаните, на онези, чието Nomen est omen, за да си спасят
лицето пък онези, на които съвсем им беше нацапан задникът…

Разбира се, подадохме и ние молба да си видим досиетата,
макар че не очаквахме кой знае каква полза, дори и да ни ги дадат…
На татко ми все още е дебело: започва (нарочно или случайно)
с извадки от разпита (на сръбски) след неговия арест
през май 1927-ма, като главен организатор на нелегалната ММТРО
(за което е осъден на Скопския студентски процес на 20 години тъмница,
но е амнистиран, заедно с другите осъдени студенти, под натиска
на вътрешната и международната общественост, след три и половина години).
Следва ”препис” от „Висшия военен съд на ЮА” (на сръбски, латиница)
до Военния съд на V-та Армейска област, с който се потвърждава
смъртната присъда, но изменена (по молба на майка ми?) за изпълнение
чрез разстрел вместо чрез обесване. Досието продължава
с пълните показания (на българо-македонски) на долуподписания (липсва подписът)
пред „Следствения отдел” на „Дирекцията за защита на народа”
за неговата дейност от завършването на гимназията в Щип 1921-ва,
и чак до „бягството на българската власт” есента на 1944. Изтъква
своето чувство на „македонски българин” и радостта, с която се посреща
германо-българската окупация на Македония като „освобождение”,
след десетгодишното прогонване от „родината” и забрана за връщане.

Но „възхищението” от присъединяването към „майка България” в хода на показанията
постепенно гасне от все по-честите недоразумения и разправии с властите,
с чиновниците-„пришълци”, които така и не се подменят с обещаните
„местни заслужили лица”, а с „такива, които служат на всяка власт”,
и с нови „престъпници”… В приложената обемиста лична кореспонденция
предимно с приятели и познати от Струмица и околността,
които са го молили за помощ при тяхното назначаване на работа и служба,
няма осезаеми доказателства и „материални деяния” за произнасяне
на най-тежката присъда. Напротив, към преписката е приложена
собственоръчна негова „жалба” до Министерството на вътрешните работи в София
против „ военните власти в Демир Капия за убийството на кмета
на същото село по най-зверски начин”, заедно с жена му, германка,
„в положение в седми месец”, извършено от български войници
на 5 юни 1944-та, което известният полковник Апостолов
искал да потули, като че били отвлечени от „шумкарите”-партизани,
преоблечени в български униформи. При това жалващият се
обвинява същия полковник и затова, че „миналата година
по негова заповед, посред бял ден, бяха убити с картечница
12 момчета от с. Ваташа, Кавадарско, за всеобщо възмущение
на населението, без да бъде до сега изправен пред съд”…

Пропуск на цензурата или на прочистващите досието,
оставили този документ, който е можело да се използва
и като „облекчаващо обстоятелство”, или е бил без значение,
предвид предварително произнесената присъда, може би още при ареста?

Досието на брат ми пък имаше само страница и половина,
с черно и плътно заличени имена на двамата доносници
(брат ми все пак им разпозна имената на тези негови „приятели”),
които съобщават, че той като гимназист на разходка в парка
им казал, като първо – че никога няма да заобича комунистите,
защото те са убили татко му (което му била казала и майка му);
и като второ – че няма доброволно да стане член на Младежката
организация, нито пък мисли да се запише за трудова бригада,
с току що прекарания плеврит, от който едва се отървал жив…
(Но все пак му се наложи да отиде на строителството на линията Шамац-Сараево!)
Нито дума за това, защо го арестуваха по-късно като седмокласник през август 49-та,
само защото най-добрият му приятел беше руснак (а руснакът не го и пипнаха,
тъй като си имаше все още руско гражданство), или поради това, че
четеше руските класици в оригинал от библиотеката
на Киселинов (който също беше арестуван, но и за друго)…
Нито дума и защо беше наказан, а не (о)съден, да троши камъни
за вилата на Лазо в Преспа цели три месеци, та чак
докато УДБА-шът следовател по-късно му признал, че таковата,
случайно не знаели, че бил още малолетен, та ще трябва
да го пуснат – иначе му била в кърпа вързана и присъда за Голи Оток…
Нищо, разбира се, няма и за крайната ликвидация, която му я тъкмили
по време на службата му във войската 1958-59-та в Птуй,
в далечното Прекумурйе, когато като понтонджия поставял мост
през някаква пълноводна река през оная люта зима, газейки с пълно снаряжение
във вода до гушата и трошейки сантиметри дебел лед, но го спасил и пощадил
заради получената треска – според по-сетнешния негов разказ –
същият онзи македонец-старшина, който трябвало да му нагласи ”нещастния случай”.

За сестра ми, вече с половината от презимето на мъжа си,
и за мен – светкавично, само три дни след нашата молба,
ни съобщиха, че „НЕ Е УСТАНОВЕНО
лично досие по политически и идеологически причини”,
с печат и подпис на актуалния председател на Комисията…
Така официално и за винаги ми избелиха миналото
тези, на които дори не им беше нужно да си задраскват с черно имената.

Но все пак, частично бе и по моя вина.
След падането на Ранкович 66-та, когато току що се върнах
от Сараево от моя войниклък в ЮНА (събитието
бе достойно отпразнувана на учение някъде из Босна
до късно след полунощ, след като чухме новината по ЮРТ),
същата ранна есен ми се обади по телефона един училищен приятел,
който работеше в полицията, да ми каже, че бих могъл да си видя
досието при него „е-хей, толкова дебело!”, ама предварително
трябвало да знам, че в него имало “доноси” от доста
мои колеги, които до сега може би съм ги смятал за приятели,
поне такова било неговото първо впечатление при беглото прелистване…

Признавам, бях поставен на тежко изкушение и тъй като
беше петък по обед, го попитах дали мога да му съобщя
в понеделник за моето решение, дали искам да си видя досието или не.
И наистина, целия уикенд само се питах и умувах, и даже
разговарях за това с жена си, невенчаната (понеже беше англичанка,
за сключването на нашия брак първо трябваше да търся ”връзки”),
но тъй като и двамата вярвахме в обявените неминуеми „реформи”,
все пак се реших и в понеделник се обадих на моя познат:
„Да, бих искал да си видя досието, ако трябва и при тебе…”
Последва дълга и многозначителна пауза: „Съжалявам, но току що
получихме заповед да затворим отново всички досиета!”
Не знам дали това беше някаква игра, или бе старата политика
на „топло-студено”, но тогава това завърши така, още преди да почне.

Както и така наречените „реформи”… За моята съпруга,
(макар и сключването на брака все пак да беше одобрено)
скоро ми се наложи да платя и солидна глоба, защото
не съм бил регистрирал нейния престой като на ”чужденка”,
а аз самият бях обявен за „анархо-либерал”
и след завръщането от Америка ме изхвърлиха от работното място…

Но както и да е, със или без ”досие”, всичко може да се научи,
без значение, дали някои имена са с черно заличени или някои
подробности са изтрити, като че ли не са се случвали…
Така и историята все още си почерняме и избелваме.

Дали сега съм по-честен и по-чист, след като съм избелен
и нещо като “правоверен”? Простено да им е за това,
но и аз все пак бих искал да си запазя правото на избор,
пък ако ще и да съм и ”еретик”. (Впрочем, тъкмо това означава
и гръцката дума хаиресис=избор, а “еретик” е “онзи, който избира”.)
Извън притесненията на съдбата, наложена ни отвън или отвътре
развила се като пружина, която с времето сама се разхлабва.
Ако аз съм готов да им простя на онези с “почернените” имена,
дано и те да могат на мен да ми простят това, което съм “заработил”,
и сигурно заслужил, щом съм могъл да го нося цял живот –
и поне докато съм все още жив, да хвърля поглед в това досие мъртво.

Така май завършва и тази ”одисея” с моето ”досие” –
от Падението в ада до някакъв „нов шанс” на Небето,
защото, изглежда, че само клетвите и молитвите са човешки,
а примиряването между ”правоверните” и ”еретиците” е от Бога.

---

Насреща, сестро, да!

На твоята втора изложба със скулптури-обекти през декември 1994-та,
на самия вход ме потресе открехнатият гроб от стоманена ламарина….

Гробът на Татко!
Ти овеществи онова, което досега не успявахме да намерим –
да откриеш гроба му,
който той, всъщност, така и не е получил,
за да изчезне (според джелатите) и от (с)помена.

Потискахме дълго наистина и ние спомена за него,
белким накрая изчезне завинаги –
моята първа, по гимназистки незавършена, проза
почваше със заглавието: „Как да се убие своят татко?”
(Разбира се, ако е нужно, и втори път, поне в мислите,
но освобождаващо, тоест – от моята собствена ръка…)
И слабо го споменавахме помежду си,
освен ако нещо не ни заболеше премного
от онова, което прочитахме в печата (периодично възобновявано)
за „предателя, осъден от ”Народния съд” на смърт 1945-та”.

И така до преди две-три години, когато ти дойде при мен силно развълнувана,
за да ми кажеш, че твой познат ти преразказал
(след като предварително те питал, дали си готова да чуеш това)
признанието, което той чул от някакъв очевидец (който все още бил жив),
че татко бил всъщност зверски убит с лопата
(с която чистел боклука по двора на ”Наказателното учреждение”)
от Б. Ч., известения УДБАш, малко или повече пийнал,
с думите: „Ей ти на тебе, ”философе”, по чутурата!”
и така татко умрял тогава в ужасни мъки
под ударите на лопатата а не, както е било после
предадено на Мама, когато тя веднъж се върна обезумяла
от „свиждане” с неизпразнената бохчица храна за него,
чула, че ”Мито”, заедно с другите осъдени на смърт, бил изведен
това ранно утро на разстрел някъде накъм Зайчев рид и бил веднага
закопан в общата (от тогава нарочно неидентифицирана) яма.

Още една провокация или истината? се питах аз в себе си
(търкайки гърба си до болка о стената на терасата в къщи)
докато ти, плачейки, ми преразказваше показанията
на този самонарекъл се очевидец, който бил присъствал на случката като стражар.
Той живеел в Гьорче Петров и бил, както казал, готов
да ни го повтори това и на нас – дали да го чуем и ние лично?
Това беше твоят въпрос. И, разбира се, дали сме готови?
Аз съм готов, казах. И дори да му предложа на този очевидец
да запишем свидетелството му на магнетофонна лента,
ако той се съгласи. Но какво бихме имали ние от това? си помислих после.
Другарят Б.Ч. е покойник и вече е влязъл в нашата история
като „активен борец” и за други, може би истински заслуги,
след като (заедно с другите „пишман борци”) изхвърлил  татко ни
от нея като „предател”, и ето – буквално със собствените си ръце и лопата
самоволно изпълнил смъртната присъда, макар и преждевременно.

Него, докато е бил жив, никой не го е давал на съд (нито му е минавало през ум)
за това, че той самият ”се осъдил” да й произнесе присъдата и да стане
джелатин на своята жертва, а тъкмо обратното, вероятно са го и похвалили,
за дето така самоинициативно изпълнил смъртната присъда
и то още по-подходящо, отколкото с кирка
(както гласеше още една версия според друг разказ на ”очевидец”).
Нейсе, решението дали да се изправим очи в очи с този очевидец
го отложихме от немайкъде за по-късно… От тогава си мисля:
ако очевидецът (очите да си извади!) толкова дълго е крил
показанията си като тайна на своя живот, от страх или от сметка,
защо ли тъкмо сега му е дошло наум да ни я изтъпанчи – за да сме му ние
пазители на тайната? За да се опитаме да започнем нов съдебен процес?!
Та убиецът е вече мъртвец, а убийството му е „злодеяние с изтекла давност”
(макар че, глобално и локално взето, злодеянията против човечеството
или човечността нямат давност, поне така се казва, нали?).
Дали сега да си отмъстим на неговия син, който е още жив,
както другарят Б.Ч. се опитваше цял живот да ни отмъщава?
(За какво ли пък той, ”душевадецът”, е имал да ни отмъщава на нас,
това е вече друга итория!) Но аз случайно знам,
че синът му се срамил от баща си, докато онзи бил все още жив
и, казват, отдавна не искал и да чуе за него.
Затова очевидецът, преди смъртта и на него да му склопи очите,
нека довери сам тайната си на някой друг, пък дори
и за ”историята”, ако собственото свидетелстване толкова го притиска.
Нали историята я правят очевидците (заедно с очевадците?),
а съвсем не ние – наследниците на техните онемели жертви…

Но тези преразказани показания на очевидеца (или очевадеца, все едно)
теб, сестро, изглежда те накараха да му открехнеш плочата
на татковия, до сега ненамерен, гроб.
И така, най-накрая, му пусна душата
(която беше допълнително притисната и от нас)
да си се смеси свободно с нашите
и от сега нататък да диша
заедно въздуха, който и ние дишаме.

---

Превод от македонски: Милен Радев

Вестник Про & Анти, 2006 г.

---