Децата на Климбо

 KlimentВлади Васев (от изданието на българи в Канада Форум)

“Когато си отида, празнувайте… живота ми!”
Климент Денчев (Климбо)

Като всички деца в НРБългария и аз си лягах рано… със Сънчо. Добре, но една вечер бате Климбо не се появи на малкия екран. Попитах баща ми къде е, а той с типичното си чувство за хумор ми отговори: “А, бате ти Климбо се качи на самолета!”

След няколко дни пътувахме с влак. През прозореца съзрях в ясното небе следа на самолет.

– Тате, тате, бате Климбо! – развиках се неистово.

Всички подскочиха, а баща ми запазвайки самообладание заобяснява на смаяните спътници. “Чичо му Климент е пилот… военен пилот!” По-късно разбрах как му е припарило под краката. С тъст и баща преминали през концлагерите, с дядо убит без съд и присъда, самият той изключван от техникум, университет, викан за разпит, затварян – е, какво чувство за хумор да има…

Лятото прекарах при баба ми на село. След няколко дни всичките дечурлига бяха “обучени” и щом зърнеха някой самолет започваха да крещят: “Бате Климбооо, бате Климбооо, бате Климбооо!” Дворовете се огласяха от детската глъч. Глъч по детски мимолетна, по детски дълготрайна. Глъчта на децата на Климбо…

Не мога да не се присъединя към оценката на публициста Милен Радев: “Това, което правеше тогава Климент Денчев е просто виртуозно – той като че лисва пред зрителя щедро, на кофи, от най-висококачественото искрящо шампанско – своя вплетен в едно артистичен, художнически, музикален – човешки – талант. На колко хора е заложил в душите от детинство – осъзнато от тях или не, но във всеки случай зрънцата са били посяти – чувство за красота, за стил, за мярка, за вкус и ритъм.

И каква загуба е за България неговото десетилетно след това отсъствие. Климент Денчев – една истинска жертва на комунистически прокълнатата съдба на България, прогонен с десетилетия от охранената нагла каста, заграбила страната му. Климент Денчев – един от най-осъзнатите и дълбоки врагове на червената България, достоен син и брат на достойно семейство.”

Съдбата отреди да се озова след много години в Канада. Започнах да пиша за вестник “Форум” и… “В един горещ слънчев следобед телефонът извъня. На другия край, удобно облакътен на благия си артистичен глас стоеше Бате Климбо. Разделящите ни монреалски лета в миг се изпариха при допира с неговия вечно търсещ интелект, вроден такт и Родинолюбие.” Така започвам представянето на книгата му “От нощта на времето”. “Имах привилегията и редкия шанс да бъда свидетел на раждането на тази книга. Климбо пише прав. Изправен, пред високото си прилично на амвон бюро, сцените и образите буквално се изливат връз вече пропитите с потта на самоиронията бели листа.” Предпочиташе да се самоиноризира за да не иронизира народа ни.

Когато дойде за първи път, децата ми го гледаха онемели. Толкова МАГИЯ на едно място. Не можеха да повярват. Живееше в “кула на магьосник”. САМ БЕ ТАКЪВ!

Чухме се за последно в събота. Часове преди да ни напусне. Каза ми, че има една книга за мен. ВИНАГИ имаше по една книга – за мен. Често ми ги подаряваше. Пъхне между страниците по един билет от лотото и добави: “Хайде пък ако спечелиш да си купиш свестен компютър!”

Опитваше се да дари увереност на всеки. Веднъж ми се обади и ме помоли да отида на една изложбата на нашия сънародник скулптура Васил Ников. “Ходи – ми казва – няма да съжаляваш. Невероятно талантлив – има нужда от подкрепа.” Спомням си колко щастлив бе от успехите на поетесата Нели Монева, на младата ни дизайнерка Елица Никова. Обадих се на най-близката му приятелка Даниела Стефанова. Неговият първи слушател на времевия атлас “От нощта на времето”. Не се познаваме, въпреки, че често ни е говорил един за друг. Казах й, че загубих “духовен баща”. “Знаеш ли – отвърна ми тя. И аз изпитвам такова чувство, а абсолютно същите думи използва и Евгени Славков.” И него не познавам лично, въпреки че Климбо често ми е споделял за него. Той му даде и артистичния прякор Аустерлиц. Сигурен съм, че има много други, които съм пропуснал. Да ме извинят, не е нарочно. Все пак проумях най-важното- всички ние бяхме НЕГОВИ деца. Като онези тръпнещи да видят Сънчо. Като онези викащи след бледнеещата самолетна диря.

В ушите ми звучи мелодичния джаз на Dinah Washington: “Send Me to the Electric Chair”. Това бе последната песен, която слушахме заедно… преди да тръгне. В колата си имаше нейния албум… Нека я чуе отново…

Мислех да завърша тази раздяла с мотото от Kлимбовата книга:

“Колкото по-бързо пада нощта,
толкова по-дълго трае тя.”

Е този път тя се спусна мигновено… Отнесе го в неговите си ловни полета…

Но не, това не е раздяла, това е поредната ни среща. Нали е достатъчно да се пресегна към лавицата с книги и докосна до даряващата му мисъл:

“Животът ми мина в държане на свещта. Тя сега догаря. Започва да пари по пръстите. Поглеждам тя гори от дватя края. Има още надежда, мисля си… Нали посветих… за малко.”


3733 Total Views 1 Views Today

Comments

comments

You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Subscribe to RSS Feed
Post Navigator Supported By WordPress Plugins