Социалисти и нацисти, заедно във труд и бой…

Soci & NaziМилен Радев

Този текст написах вчера на немски, за да мога  да го ползвам в приятелски, медийни и политически кръгове  като информация за случващото се тези седмици в България.

Тъй като в оригинал текстът е предназначен за германска публика, известни дразнещи българското читателско око банални уточнения или дори стилистични похвати са неминуеми и – надявам се – разбираеми.

Статията току що бе препечатана в един от популярните, отличаващи се с политическата си некоректност и независимост политически блогове “Ос на Доброто”.


Почти два месеца вече откъм иначе не много богатата на новини България не спират да пристигат кореспонденции, снимки, видеокадри за тамошните забележителни масови протести.

Ден след ден десетки хиляди се събират под дъжд и пек, на безмилостната балканска жега в центъра на столицата София. Сред протестиращите правят впечатление преобладаващо младите хора, но се виждат и немалко ветерани на несполучилата българска промяна от началото на 90-те години.

Централните сгради на държавната власт са редовно обградени от образовани членове на средната класа, от с мъка придвижили се от далечните крайни квартали и от провинцията по-малко заможни хора, от артистични творци и учени, от мирно и остроумно, от карнавално и саркастично демонстриращи граждани.

Сбити на гъсто, дошли с децата и кучетата си, издигащи плакати и лозунги, всички тези хора настояват отново и отново за едно: оставка на поелото едва през юни властта ляво правителство.

Protest

Възмущението от т.н. правителство на изборната лъжа и на измамата и от парламента, излъчил една безумна, противоречаща на всяка политическа логика коалиция е огромно.

През последните 15 години България не помни подобно масово вълнение. Все по-широки кръгове се присъединяват към гражданското неподчинение, държавната дейност е на практика парализирана от седмици.

Парламентарните избори през май завършиха със загуба на социалистите. С малко, но все пак победител се оказа управлявалата дотогава консервативна партия ГЕРБ.

При това победител въпреки масивните скандални манипулации и въпреки невъобразимо долните кампании за оклеветяване, с които медиите бомбардираха избирателите. А медиите в България, както е известно, и тяхното разпространение, са в мнозинството си подчинени на близки до БСП олигарси.

Противно на очакванията след изборите не се стигна до някаква форма на споразумение между десницата и социалистите.

Със светкавична бързина ръководството на БСП под своя председател Станишев се договори  за коалиционно правителство с така наречената „турска партия“. Това Движение за права и свободи (ДПС) представлява главно турския етнос в България, възлизащ на около 10 % от населението на страната.

За изненада на мнозина се очерта, че недостигащите до мнозинството в парламента гласове могат да бъдат осигурени от четвъртата представена в Събранието партия – дясноекстремистката, фашистоидна и антисемитска партия Атака. На немски впрочем Атака се превежда като Angriff. Вдъхновител за това название е очевидно едноименният вестник на националсоциалистите в стара Германия.

Както опитни наблюдатели така и политически лаици не вярваха на очите си. Още на втория ден след изборите ръководството на социалистите заяви, че е готово за преговори с Атака за да си осигури тяхната подкрепа.

Самата Атака, която от години се проявява главно с ксенофобски и антитурски изстъпления изведнъж забрави своите вчерашни приказки, отказа се и от „антисоциалистическата“ си реторика и се предложи като ибрикчия на новото мнозинство.

Така организираната де факто тройна коалиция на социалисти, на ужким „турската партия“ (в чието ръководство обаче участват и немалко етнически българи, тясно обвързани с олигархичните кръгове) и на фашистоидните популисти бе набързо гласувана в парламента.

От тогава новосъздаденото правителство изненадва, шокира и възмущава с всяко свое решение не само българската общественост, но дори дипломатическите представителства в България на важни страни от Евросъюза.

Посланиците на Франция и Германия например се появиха на площада, срещнаха се с протестиращи и в свои интервюта дадоха съвсем недипломатично да се разбере, че правителство, което се прави на сляпо и което въпреки всекидневно бушуващото море от демонстранти по централните софийски булеварди заинатено предъвква някакви си „две-три хиляди провокатори платени от чуждестранни фондации“, просто е загубил връзка с реалността.

Един съществен европейски фактор обаче все повече се отличава със своето гръмогласно мълчание по българските дела. И то при положение, че иначе този фактор обича да се представя като автентичен гарант на социалната съвест на континента и като особено чувствителен срещу всички расистки ексцеси и нарушения на човешките права в новите страни членки на ЕС. Особено, когато причинителите са крайно вдясно…

Става дума за Партията на европейските социалисти (ПЕС).

Положението на ПЕС разбира се не е за завиждане: лидерът на другарите им от БСП Сергей Станишев, който уреди в родината си договарянето с нацистите от Атака и който потвърди публично, че атакистите били много солидни, похвали ги за тяхната последователност и каза че имали „много близки позиции с нашите“, същият този Станишев е същевременно председател на ПЕС и има мераци за още по-високи почести…

Но може би другарите в Берлин, Париж и Брюксел просто не са наясно кой, кой е в непрегледния балкански партиен ландшафт на все още младата членка на ЕС България? Да им помогнем тогава с някои информации от собствено разследване.

В България много политически експерти са на мнение, че Атака, както и ДПС, а и много други малки и мимолетни политически групировки през годините на прехода са генерирани с помощта на структури на някогашната компартия, а днешна БСП. В случая с ДПС това дори става в нарушение на конституцията, която забранява съществуването на партии на етническа или религиозна основа.

Затова пък всякога когато е нужно „турската партия“ ДПС вярно осигурява мнозинство на БСП в парламента. Не случайно от „промяната“ насам тази партия е почти винаги на власт в някаква коалиционна конфигурация.

Атака се появява през 2005 г. практически от нищото, но още от самото начало разполага очевидно  със значителни средства и с мощен телевизионен канал, който се отличава с примитивна антисемитска и антициганска пропаганда, насъсква срещу българските турци и срещу лошия Запад.

Стане ли дума в България за генезиса на Атака винаги с него се свързват имената на влиятелни фигури из сенчестия свят на бивши офицери от КДС и на днешни едри бизнесмени, близки до БСП.

Водач и основател на тази партия е журналистът Волен Сидеров. За него се твърди, че в края на 90-те години е бил пресаташе на компанията Овергаз, 50 %-на дъщерна фирма на Газпром.

В едно разследване от 2006 г. можах да установя, че четири години по-рано, през 2002, малко познатият тогава Сидеров получава покана за Москва, която впоследствие се оказва съдбоносна. Там той е гост на международна конференция, организирана много разточително и с „елитен“ състав на участниците. Темата на научните диспути е „Глобални проблеми на световната история“.

Конференцията се устройва от наследилата някогашната съветска Висша школа на Ленинския комсомол така наречена „Московска социално-хуманитарна академия“.

От тогава насам на много „специализирани“ руски и чуждестранни сайтове тази конференция се оценява като една от най-важните ревизионистки и антисемитски („антиционистки“ по тяхному!) прояви. Често конференцията е дори представяна под някак познатия лозунг „Ревизионисти от всички страни обединявайте се!“. Сред изнесените доклади се срещат заглавия като „Треблинка – критичен анализ на официалната версия“ или „Ционисткият фактор в САЩ“. Автор на последния е бившият лидер на Ку-Клукс-Клан в САЩ Дейвид Дюк.

Успях тогава да архивирам следната мила дружеска снимка, която междувременно е изчезнала от почти всички интернет ресурси. На нея се  вижда новобранецът-партиец и бъдещ съдружник на българските социалисти Сидеров (1 ред, най-вдясно) в много подбрана компания.

Siderov[1]

Разпознават се например следните прочути отрицатели на Холокоста и служебно доказани антисемити: Ръс Граната (САЩ), 1 ред, 2 от л., Юрген Граф (Швейцария и Белорусия), 1 ред, 3 от л. и Фредрик Тобен (Aвстралия) 1 ред, 2 от л. На втория ред се вижда като 3 от л. лидерът на Ку-Клукс-Клан Дейвид Дюк.

Особен интерес според мен представлява симпатягата на първия ред най-вляво: мароканецът Ахмед Рами. Принуден да бяга от родината си той живее от 1973 г. като политически емигрант в Швеция. За Ахмед Рами може да се прочетат много неща в интернет. Той е известен като открит ислямист, приписват му се и контакти с Ал-Кайда. С години Рами ръководи от Швеция радиостанцията „Радио Ислям“ докато предавателят е спрян заради расистка и антисемитска пропаганда. Радиото се прехвърля и регистрира в Санкт Петербург на името на някоя си Лариса Рейнолдс-Дмитриева. До днес то предава по интернет, включително и на немски език.

Известен е цитат на Рами от негово интервю пред ТВ-канала на Хизбола Ал Манар през 2005 г.  След като споделя, че е привърженик на Бин Ладен той добавя само една малка забележка към тактиката на Шейха:

„Бин Ладен направи грешка като атакува Америка. Лично аз щях да ударя вместо това Тел Авив, защото американците са невинни хора. Те са просто жертви на евреите…“

Ето с кой Ахмед Рами Волен Сидеров изнася в Москва своя премиерен доклад на световната сцена за „Глобализацията – последен етап от опита за колонизация на Православния Изток“

Нека се опитаме да си представим как в Москва през година 2002 с големи салтанати се провежда „независима“, организирана от „комерсиална гражданска академична институция“ конференция на антисемити и ислямисти. Опитваме се, но веднага капитулираме пред невъзможността на задачата. Защото помним какво антиислямско гонение на официално ниво цареше по онова време в Москва във връзка с Чеченската война.

Руската столица през 2002 вече съвсем не бе онази Москва от времето на Елцин, когато можеше хаотично да се организира и провежда всяка мислима и немислима проява. Идеята за обща конференция през 2002 на хора от Ку-Клукс-Клан с ислямисти и с отрицатели на Холокоста в някогашната Висша школа на Комсомола без съзидателното участие на бивши колеги на Владимир Путин изглежда абсурдна.

Московската конференция, на която нашият герой Волен Сидеров полага така да се каже своя чирашки изпит, е мислима и възможна само в случай, че една по традиция всемогъща и всезнаеща сила е била разпростряла над нея своите хладни ръчици…

След тази конференция звездата на Волен Сидеров започва да набира височина в България. През следващите години благодарение на настойчива и добре финансирана пропаганда той успя да спечели за свои привърженици почти 10 % от гласуващите. Нещо впечатляващо в една традиционно толерантна и исторически неподатлива на антисемитизъм страна като България.

По принцип Атака се смята за дясно-екстремистка партия. Около водача й се въртят групи от бодигардове-биячи с бръснати глави и бичи вратове, на мода са кубинките и черните одежди. На плакати и на публични сборища „фюрерът“ Сидеров не се свени да имитира с поза и жестикулации познати фигури от германските кинопрегледи на Третия райх.

В същото време обаче програмните постулати на Атака са типично левичарски: антиамериканизъм, враждебност към Европа, национализация на ключови отрасли от икономиката, повсеместна конфискация на имуществото и екстрадиране на западни инвеститори (за руските, които в момента изкупуват мащабно крайбрежната черноморска ивица на България Атака кой знае защо не обелва и дума).

Отново се потвърждава старата истина, че крайно лявата и крайно дясната част на политическия спектър неминуемо се припокриват.

При това уж тъй модерно скроената белоснежна риза на българските социалисти не е лекелясала само от популизъма и антисемитизма на техния съюзник Волен Сидеров.

И друго има.

Партията продължава да живее както от парите на мутиралите в олигарси стари кадри и техните наследници така и от непреклонната вярност на твърдоглавата комунистическа гвардия в провинцията. В сравнение с мирогледа и с общите настроения на преобладаващата маса от привържениците на БСП даже екскомунистите от партията ПДС в Германия заприличват на просветени и реформирани демократи.

Само преди дни модерният ляв председател на ПЕС Станишев свика както всяка година партията си на събор на връх Стара планина. Там където още по времето на диктатора Живков бе издигнат чудовищен монумент в чест основаването на компартията сега социалистите пируваха и се насъскваха взаимно. Няколко хиляди участника пяха старите комунистически бойни химни и носталгично си спомняха предимствата на розовото минало. Настървено търсеха конфронтацията с „прозападните“, „платени от милионера Сорос лумпени“ в София.

misho_shamaraЕдна от водещите публични фигури, с които БСП се опитва да привлича младежта, „новото лице на партията“, както го наричат, е хулиганстващ рапър-мръсник, нарекъл се Мишо Шамара. Последният му шедьовър, с който той се вмъкна в новините, бе обръщението към бившия финансов министър Дянков като към „еврейска гад, която ограби България“.

Въпреки, че възмутените реакции отвсякъде не закъсняха, откровеността на рапъра ни най-малко не му навреди в партийно отношение. Брадатата му мутра продължава да е рекламното лице на БСП, канят го от един ТВ-канал в друг (едва ли е нужно да обяснявам на просветени читатели, на кого принадлежат телевизиите), слушат със страхопочитание озлобените му тиради.

Преди три седмици, в разгара на протестната вълна цялото ръководство на ПЕС се събра в българската столица за заседание на своя Партиен съвет. Изолирани зад обширни заграждения председателят на Европарламента Шулц и шефът на фракцията на социалдемократите Свобода помахаха леко укоризнено с пръст, поразмишляваха абстрактно за „нуждата да се подобри диалогът и комуникацията в обществото“, но преди всичко се надпреварваха да поздравяват своя другар Станишев за изборните резултати и за успешното правителство.

След това си взеха шапките и дим да ги няма.

А в България останаха: едно откъснато от реалностите правителство, един неработоспособен парламент и хиляди, решени сега да наваксат несполучилата промяна от 1989 г. Но този път без грешките от миналото.

Оставката на парализираното и мъчително печелещо време правителство е неизбежна. Съдбата му зависи при всяко гласуване от благоразположението на прислужника Сидеров и на неговите атакисти.

Гражданите в България не губят надежда, че Европа и европейските социалисти ще схванат навреме, че вече самата БСП се превръща в прислужник на чужди, съвсем не европейски сили.

П.С. от май 2014:

Сергей Дмитриевич (според руската именна система!) Станишев, шеф на БСП – слабо реформираната наследничка на БКП – и шеф на Партията на европейските социалисти (ПЕС) е роден през 1966 г. в Съветския съюз.

До разпада на СССР той е съветски гражданин, след това става руснак. Отказва се от руското гражданство чак през 1996 г., когато се чувства призован за по-висши политически дела. Взема българското гражданство на своя баща. Баща му е Димитър Станишев – дългогодишен член на ЦК на БКП и завеждаш международните връзки на този де факт филиал на КПСС.

Младият Сергей (име, което от десетилетия в България обозначава принадлежност към праволинейния и русофилски елит) защищава през 1989 г. дипломната си работа в Московския университет на тема “Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия”

През 2006 г. руският посланик в Евросъюза Чижов в пристъп на необичайна откровеност нарече България “нашия Троянски кон в Европа”.

Трудно е да си представим по-точна персонификация на този Троянски кон от днешния шеф на българските и европейски социалисти Сергей Станишев…


3476 Total Views 1 Views Today

Comments

comments

You can leave a response, or trackback from your own site.

One Response to “Социалисти и нацисти, заедно във труд и бой…”

  1. Веселин Байчев says:

    Днешното време твърде много прилича на началото на 30-те години на миналия век: световна криза, боричкане на разни партии и партийки, т.е. на техните лидери, невероятни партийни комбинации и… (Слава Богу!) забраната на политическите партии 1934 г. САМО ЧЕ: тогава имаше армия (няма значение малък или голям, явен или таен Военен съюз, имаше и Цар). Днес тези два фактора ги няма. Ни армия, ни цар!)Тогава (да, 1931 г.) Работническата партия, легална форма на забранената БКП, издига лозунгите “Да живее Съветска България! и “Съюз със СССР!”, който Вапцаров включва в поезията си. А в това време съветското разузнаване разширява мрежата си в България, обучавай ки българи в шпионските си академии.
    Втори фактор: след Девети септември, та до почти началото на 60-те години, всички български организации, партии и несъгласници с комунистическата власт, чиято половина дейност са репресиите, (другата половина са демагогиите) са се надявали на: Англичаните, на Американците, на ООН и др. – с една дума на всички ония отвъд желязната завеса. И на третата световна война, прокламирана от Чърчил. Без да знаят, че ония отдавна са продали България на Сталин, и че на ония (зад ж. з.)изобщо не им дреме на оная работа за продадената България.
    Сега техните наследници се надяват на т. нар. Европейски съюз, на “международното положение”, в последно време на китайците (вероятно на най-богатия китаец, когото и световните телевизии показаха, ама не се разбрало, че срещата е в Китай, а не в Бусманци), без да си спомнят, че до вчера се надяваха на Катарците, на Оманците и на кого ли не…
    САМО НЕ НА СЕБЕ СИ!!!, БЪЛГАРИНО!!!

    Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 6 Thumb down 0

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Subscribe to RSS Feed
Post Navigator Supported By WordPress Plugins