„Отечествена война“? Баси отците и баси отечеството…

Милен Радев

Отново е 9 май и отново от доскоро „страната на победилия пролетариат“, а днес страната на победилите „воры в законе“ и на кагебистките им началници ще се понесе грохот на солдатски ботуши и скърцане на танкови вериги.

Русия пак ще се отдаде на носталгични спомени от миналото и на агресивен делириум за настоящето и бъдещето. Нейното ново/старо ръководство пак ще се направи, че дълбоко почита ветераните и пак ще се възползва от мита за „великата победа“ за да закрепи собствения, провиснал само на нефтени и газови тръби и на ръждясващи ядрени ракети режим.

Наложи ми се наскоро да газя из подгизналото от лъжи и пропаганда

тресавище на руската мемоарна и историческа литература

за Втората световна война. Известно е, че в него само тук и там се издигат островчета на истината, на почтеността и разкаянието.

Така, подскачайки от хълмче на хълмче, попаднах на забележителните според мен спомени на един почти безименен, редови участник във войната – художника и поета Леонид Рабичев, писани от 1999 – 2004 година и публикувани в сп. Знамя през 2005 г. под заглавие „Войната ще оправдае всичко“.

Леонид Николаевич Рабичев е роден 1923 г. в Москва. Воюва от 1942 г. като лейтенант, командир на свързочен взвод. Участва в боевете за Ржев, Борисов, Гродно, навлиза в Източна Прусия, в Силезия и стига до Прага. Старши лейтенант от запаса. Живописец и график, автор на 13 поетични сборника.

Спомените на Рабичев разрушават ползваната активно до днес сталинска пропагандна щампа за някаква си „отечествена война“ (всъщност става дума чисто и просто за Втората световна война, разпалена от двамата съюзника – хитлерова Германия и сталинския СССР – с нападението над Полша, в която по-късно двамата тирани се хванаха за гушата по стара бандитска привичка).

Не съм срещал толкова безжалостни мемоари на човек, който в преклонна възраст осъзнава

нечовешките безчинства,

в които и сам е участвал, страда и от своята вина и се покайва за нея.

В навечерието на поредното лъжовно честване на някаква „победа“ в Москва искам да представя на вниманието на читателя превод на няколко откъса от спомените на Леонид Рабичев. В тях той описва като очевидец ужасяващите злодеяния на съветската армия (поголовно – от редници до генералитет!) в завладяваните от нея земи, геноцидални, не отстъпващи на разискваните в Нюрнберг престъпления.

Майсторът на четката и на словото създава пред читателя картини от преизподнята, които трудно могат да бъдат забравени. Предупреждавам по-слабонервните наистина добре да си помислят преди да продължат от тук нататък. Свидетелствата на Рабичев правят описанията по същата тема на Солженицин или на Лев Копелев да изглеждат като четиво от пионерски стенвестник.

И така. Започвам с кратък откъс от спомена за първото настъпление, в което участва лейтенант Рабичев. Март 1943 г. Съветската армия разкъсва фронта в Калининска област, германците бягат, освобождават се едно след друго, окупирани досега от Вермахта села.


„Поемам към щаба на армията, разположил се зад село Ново Дугино. На крайпътния насип лежи мъртво момче, после научавам, че се опитало да бяга, а германците му отрязали ушите и носа. В селото, около три коли се тълпят нашите генерали и офицери. Вдясно от пътя догаря колхозният хамбар. Генералите и офицерите са пристигнали от щаба на фронта и съставят протокол за престъпленията на германските окупатори. Отстъпвайки те подгонили всички старци, баби, момичета и деца, заключили ги в хамбара, залели покрива с бензин и го запалили. Изгорели всички обитатели на селцето.

Стоя край пътя, гледам как войниците изнасят от димящата купчина черни греди и пепел обгорелите трупове на деца, момичета и старци и в главата ми се върти фразата: „Смърт на германските окупатори!“ Как са могли? Та това не са хора! Ние ще победим, на всяка цена ще ги открием. Такива не бива да живеят.

И се почва все така по целия ни път нататък: сред полето стърчат белите комини на опожарените села и градчета и всяка вечер моите свързочници и телефонистките обсъждат как след победата ще се отмъщава на фрицовете. А аз възприемам тези разговори като нещо нормално и справедливо. Съд, разстрел, бесилка — каквото и да е!

Но само не това, което наистина се случи година и половина по-късно в Източна Прусия.

Нито в съзнанието, нито в подсъзнанието на хората, с които воювах заедно, които обичах през 1943 година, онова, което предстоеше да се случи през 1945 го нямаше. Тогава как, защо и откъде възникна то?…“

<…>

„Февруари 1945 г. Източна Прусия…

Радистът пак носи заповед за настъпление. Трябва да осигурим връзките на зенитно-артилерийска бригада. Вървим шест километра. Навлизаме в Траутенау. Свечерява се. Влизаме в крайната къща. Там са наши артилеристи, но съвсем не от нашата бригада и даже не от нашата 31-ва армия. Селцето се състои от двайсетина къщи.

Пресичаме улицата. Влизаме в следващата къща. Три големи стаи, две мъртви жени и три мъртви момичета, полите на всички са обърнати над главите им, а между краката им с дъното навън стърчат празни винени бутилки. Вървя покрай стената на къщата, стигам до втора врата, коридор, пак врата и две свързани стаи. На всеки креват, а те са общо три лежат мъртви жени с разчекнати крака и навряни между тях бутилки…

Добре, да предположим, че са изнасилили всичките, после са ги застреляли. Възглавниците са подгизнали от кръв. Но откъде това садистко желание — да ги намушкат с бутилка? И това е нашата пехота, това са наши танкисти, селски и градски момчета, всички те имат у дома семейства, майки, сестри…

Мога да разбера, да убиеш в бой – ако ти не убиеш, ще убият теб. След първото убийство едни ги втриса, друг повръща. После се свиква. Но това тук е някаква ужасна садистка игра, било е нещо като съревнование: кой ще натика повече бутилки, и същото продължава във всяка от следващите къщи. Не, не, не сме ние армейските свързочници. Били са пехотинци, танкисти, минохвъргачи. Онези, които първи са влезли в селото.

Заповядвам да се преместят петте трупа от предните стаи в по-задните, натрупваме ги една върху друга на пода. Разполагаме се да нощуваме в предните стаи…“

<…>

„Застигаме цивилното население, бягащо от напуснатите от германската армия източнопруски градове Голдап и Инстербург. На каруци, на коли, пеш, старци, жени, деца, големи патриархални семейства бавно пъплят на Запад, задръстват всички пътища и магистрали.

Нашите танкисти, пехотинци, артилеристи, свързочници са ги изтласкали от шосето, преобърнали са в канавките натоварените им каруци с покъщина, с вързопи, куфари, прогонили са настрана старците и децата и в целия този хаос от хора, коне и коли, забравили за дълг, срам и чест, не мислещи за отстъпващите без бой германски подразделения, с хиляди са връхлетели жените и момичетата.

Жени, майки и техните дъщери са нахвърляни една до друга вляво и вдясно по протежение на цялото шосе, и всяка от тях е обградена от кикотеща се тълпа мъжаги със спуснати гащи.

Облени в кръв, губещи съзнание ги отмъкват настрани, децата, които се хвърлят на помощ на майките си ги разстрелват на място. Кикот, квичящо хилене, смях, викове, стенания. А командирите на тези войници, майори, полковници стоят на шосето, едни се подсмиват, други даже дирижират, насочват — играят ролята на регулировчици. Явен е стремежът всичките им войници да се включат, да не остане никой, който да не е поучаствал. Този адски смъртоносен групов секс няма нищо общо с мъст над проклетите окупатори.

Това е вакханалия на всепозволеността, на безнаказаността, тук цари обезличеността и жестоката логика на обезумялата тълпа. Потресен седя в кабината на камиона, моят шофьор Демидов припва да се нареди и той на опашка, а на мен пред очите ми е Картаген на Флобер. Сега разбирам, че войната съвсем няма да оправдае всичко.

Накрая и полковникът, този, който току що дирижираше, не издържа и сам си проправя път в тълпата, а майорът отстрелва един по един свидетелите, истерически тръшкащите се и крещящи деца и старци.

— Приключвай! По колите!

А след нас вече се задават следващите части. След малко колоната пак спира и аз вече не мога да удържа своите свързочници, които също се нареждат на новите опашки. Около мен моите мили телефонистки се давят от смях и кикот, а на мен ми се повдига и ми причернява пред очите. До хоризонта се простират купища обърнати каруци, разхвърляни мебели и покъщина, трупове на жени, старци и деца…

Стъмва се вече. Вляво и вдясно от пътя се редят германски стопански дворове. Пристига команда да се разположим за нощувка. Моят взвод е разпределен в чифлик, разположен на два километра от шосето. Във всяка стая лежат трупове на деца, на старци и на изнасилени и застреляни жени. Толкова сме капнали, че вече не им обръщаме внимание, лягаме на пода между тях и заспиваме…“

<…>

На 7 май 2002 г, петдесет и осем години по-късно след описания земен ад, причинен от неговите сънародници-войници в армията на СССР, Леонид Рабичев лежи в московска болница за ветерани от войната и предлага на навестилата го негова близка, също писателка, да прочете току що написаните горни пасажи от неговата книга със спомени.

След първите няколко реда поетесата Олга Илницкая изпада почти в истерика и не желае да чете или да слуша нито ред повече:

„Не, не, не! Не искам да слушам това, Леонид Николаевич! Този текст трябва да го унищожите незабавно, той не бива никога да бъде напечатан! — обръща се към мен с пресекващ глас моята приятелка. На лицето й е изписана гримаса на отвращение. Аз съм озадачен…

Докато пишех и през ум не ми беше минавало да се замислям над реакцията на бъдещия слушател или читател. Мислех за това колко е важно да не пропусна нито детайл от онова време преди повече от 50 години.

Озарението ме споходи внезапно. За мен писането на тези спомени не е нито игра, нито самоутвърждаване. Тук става дума за нещо от съвсем други измерения.

За покаяние.

Старата вина е заседнала като ръждива кука не само у мен, но и у цялото ми поколение, а вероятно и у цялото човечество. Става дума за частен случай, за фрагмент от целия престъпен век. С тази вина не може да се живее достойно. Същото се отнася и до разкулачването през трийсетте години, до ГУЛаг и гибелта на десетките милиони невинни хора, до окупацията на Полша през 1939 г. – ако не се решиш на покаяние, не може да напуснеш по достоен начин този живот.

Не мога да забравя, че бях командир на онзи взвод, гадеше ми се, гледах на всичко онова сякаш отстрани, не вземах участие, но там бяха моите войници, те си чакаха реда в престъпните опашки, хилеха се вместо да изгарят от срам и по същество вършеха престъпления срещу човечеството.

А полковникът-регулировчик? Щеше да достатъчна и една негова команда. Но по същото шосе минаваше на своя джип и командващият на Трети белоруски фронт генерал Черняховски. И той виждаше и знаеше всичко това, влизаше по къщите, където на креватите лежаха мъртвите жени, със забитите бутилки между краката. Нямаше ли да е достатъчна една негова команда? Така че върху кого пада по-голяма вина: върху войника от тълпата на гаврещите се, върху майора-регулировчик, върху смеещите се полковници и генерали, върху мен, наблюдаващия отстрани, върху всички онези, които тогава разправяха „да става каквото ще, войната оправдава всичко“?

<…>

„Една безумна мисъл ме мъчи: Сталин вика при себе си генерал Черняховски и шепнешком му казва: — Я да вземем и да изтребим до корен всички тези източнопруски империалисти, територията им и без това по международните договорености ще бъде наша, съветска. А Черняховски отговаря на Сталин: — Тъй вярно, ще бъде изпълнено таваришч генерален секретар!

Това е разбира се само моя фантазия, но нещо много прилича на истина. На онова, на което сам станах свидетел през 1945 г.

Не, не бива нищо да скривам, правилно е и е нужно да пиша за онова, което видях със собствените си очи. Нямам право, „не мога да мълча!“. Извинявай, приятелко Олга Илницкая! …“


Превод от руски: © Милен Радев

 

21701 Total Views 5 Views Today

Comments

comments

You can leave a response, or trackback from your own site.

19 Responses to “„Отечествена война“? Баси отците и баси отечеството…”

  1. Тодор Влаев says:

    тези неща трябва да се популяризират колкото може повече, независимо за коя страна става дума. Това ще помогне за проглеждане и пречистването на душите, повечето от които прости и безпросветни!

    Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 6 Thumb down 1
  2. Peter M. says:

    Ужасна е трагедията описана в статията,а за съжаление нейните граници са още по-големи.Спомена се по-горе,че подобни неща са се случвали и при налагането на ”справедлива саморазправа” и от останалите победители, за да се стигне чак до чудовищните атомни бомбардировки в Япония.Ужасяващо е обаче, че това се случва и днес.Случвало се е в Босна, чувал съм и за Косово.Последният подобен случай, за който ми разказа един бивш колега, афганистански студент у нас е за американски войници, които изкарват всички зъби от устата на афганистанско момиче,мисля че се сещате защо!

    Горещ дебат: харесваш/не харесваш Thumb up 8 Thumb down 9
    • Milen says:

      Много убедителни са подобни анекдоти по схемата “Една другарка каза”, няма що…

      Да бяхте си останали с първата част на коментара си, цена нямаше да имате. Към края сте се оплели в кълчищата за жалост…

      Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 11 Thumb down 1
  3. Атанас Василев says:

    rumen sais: “А главен потърпевш от това остава, както обикновено, российският мужик.
    Защото руснаците са минали-заминали през Германия, поостанали там някое и друго десетилетие, но в крайна сметка са се пръждосали.
    И се завърнали в страната “где так вольно дышит человек”.
    За да забиват бутилки от шампанско в задницата на нещастния российки народ.
    Докато свят светува или докато российският народ продължава да ги търпи.ТАКА. СЕГА ЩЕ ПИША С ГЛАВНИ БУКВИ, ЗА ДА СЕ ОТКРОИ КАЗАНОТО ОТ МЕН ПО ВЪПРОСА. ГЛАВЕН ПОТЪРПЕВШ БИЛ РУСКИЯ МУЖИК. СЪЩИЯТ ТОЗИ РУСКИ МУЖИК, КОЙТО НЕКОЛКО РЕДА ПО-НАГОРЕ ЗАБИВАШЕ БУТИЛКИ В ПОЛОВИТЕ ОРГАНИ НА НЕМКИНИТЕ. И НЕ СЕ УСЕЩА rumen, ЧЕ ГОВОРИ ЗА ЕДИН И СЪЩИ СУБЕКТ. И ЕДНИТЕ, И ДРУГИТЕ СА РУСНАЦИ! И КОГАТО ИМАТ ВЪЗМОЖНОСТ НАБИВАТ В ПИЧКИТЕ НА ЖЕНИТЕ БУТИЛКИ, А КОГАТО НЕЩАТА СЕ ОБЪРНАТ, ЧАСТ ОТ ТЯХ НАБИВАТ НА ОСТАНАЛАТА ЧАСТ БУТИЛКИ В АНУСИТЕ. ТОВА Е РУСНАКЪТ, РУМЕНЕ. ТОЙ ДРУГ НЕ МОЖЕ ДА СТАНЕ. И ТОЙ Е ИЗМИСЛИЛ СЕНТЕНЦИЯТА: “МАЛО РАССТРЕЛИВАЛ ТОВАРИЩ СТАЛИН”

    Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 9 Thumb down 5
  4. Xunap says:

    Ако не сте наясно, войната може да направи така, че всеки човек да изгуби човешкия си образ. Това може да се случи не само с руснаците, а и със всеки нормален човек, включително пишещите и четящите това. Това е един от страховете ми – че в такива условия и аз мога да се превърна в подобно чудовище.

    Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 41 Thumb down 13
  5. rumen says:

    Садистичната “бутилкова” техника, практикувана от российските “освободители” в Германия, по всичко личи, е традиция зачената дълго преди тази война, и тачена и активно упражнявана до наши дни.
    Четейки материали на (по недоглеждане на путиновата власт)останали неразстреляни и с незапушени усти истински руски журналисти, неведнъж съм попадал на описания на точно този бутилков ритуал. Извършван най-често в родната руска казарма. Както и от руски милиционери – срещу беззащитни и най-често напълно случайни жертви от простосмъртната российска популация.
    Ще цитирам началото на последната(от 5-ти май) публикация на Юлия Латынина, в която се коментира награждаването(тайно!) с висши държавни отличия на отговарящите за изборния цирк(Чуров) и “реда”(вътрешния министър Нургалиев):

    “Если власть считает, что награждение господина Нургалиева за бутылки шампанского в задницах российского народа это как-то вызовет неприятие, то зачем награждать? А если власть считает, что нет, господина Нургалиева очень любят, то тогда зачем секретно?”

    http://www.echo.msk.ru/programs/code/885165-echo/#element-text

    Тук споменаването “бутылки шампанского в задницах российского народа” визира един неотдавнашен случай на човек, изнасилен(и умъртвен) от российски милиционери по този изискан начин. Случаят добил някаква публичност, предизвикал някакви реакции… но естествено не се стигнало чак дотам да се търси отговорност от недосегаемите “менты”.

    Та, в заключение може да се отбележи, че да, руските зверства в края на войната са останали ненаказани по отношение на победоносните извършители.
    А главен потърпевш от това остава, както обикновено, российският мужик.
    Защото руснаците са минали-заминали през Германия, поостанали там някое и друго десетилетие, но в крайна сметка са се пръждосали.
    И се завърнали в страната “где так вольно дышит человек”.
    За да забиват бутилки от шампанско в задницата на нещастния российки народ.
    Докато свят светува или докато российският народ продължава да ги търпи.

    Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 53 Thumb down 7
    • Milen Radev says:

      Верно, Румене! Много точно си го забелязал. Не се бях замислил за съвпадението с днешните често съобщавани случаи на изнасилвания с бутилка в милицията и пр.

      Ще рискувам и едно любителско квази-фройдистко тълкувание. Бутилката освен като атрибут на руския клиничен алкохолизъм тук се явява и като ерзац за субекти съзнаващи и бесни от своята психологическа, а навярно и физическа импотентност. А като социално явление „бутилката” е съответно знак и за социалната импотентност на тази популация.

      Или?

      Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 39 Thumb down 4
      • Георги Бяндов says:

        Дявалът бил в подробностите…да говорим на едро за “российски алкохолизъм” е все едно да казваме, че всички българи са мошеници, всички евреи -паразити, всички американци – простаци… популярни версии, но с един недостатък – в думичката “всички” . Генерализацията прави ксенофобията и расизма.

        Горещ дебат: харесваш/не харесваш Thumb up 6 Thumb down 6
  6. Жоро says:

    И двамата ми дядовци бяха от Бунархисар и разправяха приживе за войната 1912-13 г.Нашите са убивали мъжете при настъплението,но не са закачали туркините и децата,а турците са правели като руснаците в горния разказ. Iлед 1913г. турците изсичат всички гори в останалата на тяхна територия Странджа,за да не се върнат българите като хайдути.И въпреки това и дядо ми, и други негови земляци са се връщали нелегално през границата и са убивали турци чак до 1935-36 г.Днес в ония земи са останали отделни бълг.семейства само в селата около границата. Въпреки това турците дори и сега се страхуват някой да не си потърси имота.Видят ли ,че бълг.туристи се снимат пред някоя изоставена от години стара бълг. къща в Бунархисарско,събарят я.При следващото ни посещение къщата вече я няма.
    Колкото до руснаците-греховете им към европейските и кавказките народи са толкова големи,че с право Господ ги е наказал със почти 100 годишен комунизъм!Освен да убиват,крадат и пиянстват,руснаците друго не умеят.Заслужават си съдбата напълно!

    Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 74 Thumb down 7
    • Георги Бяндов says:

      Hidden due to low comment rating. Click here to see.

      Кофти коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 2 Thumb down 9
  7. Йозеф Сталин says:

    Hidden due to low comment rating. Click here to see.

    Кофти коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 25 Thumb down 40
    • Искам да знам says:

      Човече, разкажи го! Тези неща трябва да се знаят. Когато и ти един ден си отидеш, вече няма да има кой да го опише. Ето, и моят прадядо е участвал при Одрин, но е починал много години, преди да се родя. Ако имаш нещо записано от дядо си, дай го. Ако ли не, опитай се да си спомниш.

      Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 24 Thumb down 2
    • Belomore says:

      Доколкото генетиката е безпощадна наука, следва да попитаме, а пък баща ти какво е правил през октомври 1944-та?

      Извън глупостите а-ла “долу-грязните-ръце-от-славната-армия-освободителка” и съвсем сериозно, защото някой ще вземе по-истински да се върже на приказките на таваришша:

      Любителите деконструктори на националните митове и легенди и, в частност, интересуващите се от темата за “българските зверства” през Балканската война могат да посетят грандиозния мемориал на защитника на Одрин Шукри (Шюкрю) паша, изграден в една от табиите на някогашното укрепление в града, който допреди да стане музей в по-нови времена е бил казарма.

      В посочения мемориал – подобен на Плевенската панорама и сам по себе си образец за монументален националистическото възпитание (как да изградим от загубата легенда за победа), многократно се споменават зверствата на българите над мирното мюсюлманско население. Многобройните, макар и кратки твърдения са подкрепени от повтарящи се неведнъж, дори и едни и същи картини, описващи тези зверства.
      Малката подробност – липсват каквито и да било цифри и по-смислени документални доказателства извън (художествени) картини на беснеещи българи, редуващи се с българи, гледащи със страхопочитание куполите на джамията Селимие (за която дядото на тов. Висарионович може и да е разказал една пикантна история от политически некоректен тип, но да не гадаем).
      Тук-там, но по-скоро като изключение, има снимки на:
      – български офицери, раздаващи полево правосъдие над пленени турци от мъжки пол, в зряла възраст;
      – кервани мюсюлмански бежанци, каквито никой не отрича, че е имало и то немалко.
      Та, както казах, цифри и подробности няма. Има обаче информация за героичното обратно завземане на Одрин от храбрия аскер.
      За него, не щеш ли обаче, пише и Милетич. С конкретни цифри, конкретни имена, конкретни подробности.

      Войната е война, независимо кой срещу кого я води.
      Винаги е грозна и жестока, но и в жестокостта, поне до един момент, има сравнителни степени.
      Конкретно за Балканските войни има Карнегиева анкета (няколстотин страници).
      Който се интересува извън търсенето на сензации, може да я прочете.

      Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 47 Thumb down 2
      • мааму стара says:

        В разказите на Антон Страшимиров… за освобождението на Кърджали…

        Харесваш/Не харесваш Thumb up 0 Thumb down 0
    • Milen Radev says:

      При всичките многобройни загадки на видимата и невидима Вселена една виси със страшна и несравнима с нищо друго сила: какво може да накара вменяем и що годе начетен човек да се скрие под псевдонима на най-масовия убиец на новото време…

      Лично аз нямам отговор на този въпрос.

      Колкото до споменатата и обсъждана и от Беломоре тема и аз мога да кажа само едно: За мен тя просто не стои на дневен ред. И то защото на нея е отговорено още през 1913-1914 г. от една от най-авторитетните и неподлежащи на съмнение като професионализъм и неутралност международни анкети – Карнегиевата.

      В книгата, преиздадена преди 10-на години и на български, на събитията на Одринския театър е отделено немалко място, описани са и прискърбни и срамни действия на отделни български военни по отношение на турски пленници и турски цивилни лица, но е подчертано от авторите на Доклада, че само в случая на България от всички участващи в двете Балкански войни страни, не става дума за целенасочена и организирана държавна политика на терор и насилие (както в случая с Гърция и Сърбия например), но за отделни случаи на самоуправство и нарушение на дисциплината от страна на командири и войници. За което те впрочем са били съдени и наказвани от българските власти.

      Това е.

      И наистина не разбирам какво общо има предметът на горната статия с Одрин отпреди 100 години…

      Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 54 Thumb down 3
      • Иван says:

        “какво общо има предметът на горната статия с Одрин отпреди 100 години…”

        Същото като твърдението на другарката Искра Баева (ака “историк”): “не, не сме били невинни”, та оправдава окупацията на България от Червената армия. 😉

        Не е проблем на един другар да донесе от девет дерета вода и да оправдае болшевишките безчинства.

        Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 20 Thumb down 3

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Subscribe to RSS Feed
Post Navigator Supported By WordPress Plugins