Вече писах във Фейсбук, че на днешния ден няма какво да празнувам. Че също така моля всеки мераклия за честитяване да не ме поздравява с годишнината от един ден, на който Русия (“тюрма народов” – още неориентираните да питат поляците) се е опитала да уголеми своята империя за сметка на моето отечество.
Имаме избор за ден, достоен да бъде национален празник – 24 май, 6 септември, 22 септември… Но не и 3 март, годишнина от събитие из историята на една зловеща и винаги враждебна на България империя.
Тук искам без много, много приказки да повикам за свидетел един от най-заслужилите поборници на народното дело – прилепчанеца и по-късен Старозагорски митрополит, дядо Методий (Тодор) Кусев.
Думите му звучат тъй, сякаш достойният старец ни говори днес, сякаш обръща филипиките си към днешните наши русофили, към днешните любители на кремълския камшик, към днешните овчедушни продажници.
Ще цитирам този участник в народните борби, в събитията от Св. Стефано и в още много по-късни съдбовни моменти с началото на неговата книга Погрома на България (1914 г.).
“…Дойдохме в Одрин. Там се водеха преговорите за сключването на мира. Стана известно, че българското княжество ще се образува до Балкана. Вдигнахме голяма врява. Офицерите се разтревожиха. Един протест, покрит с хиляди подписи, се поднесе на граф Игнатиев, главния ръководител по воденето на преговорите за мира. Тоя протест беше написан от покойния дядо П. Славейков. При написването бяхме в квартирата му. Въодушевлението беше, по обичая, подкрепено с малко винце.
Чрез руския пловдивски консул, българина Найден Геров, бяхме повикани със свещеника Г. Тилев от граф Н. Игнатиев. Той ни посъветва с молба да не бунтуваме офицерството – каквото е възможно, ще стане. Заявихме му, че не щем княжество до Балкана, без Румелия (Южна България) и без Македония. Една църковна (религиозна общинска) област отговаря повече на интересите на българския народ, отколкото едно княжество до Балкана, което ще раздели и разнебити българския народ.
„Добре, да уредим тъй че в договора да се каже, че се урежда българска държава с всички области населени от българите. Но надали ще се осъществи.“
Прокарала се Румелия – Южна България, но Македония останала отвън, незачислена в новообразуваната българска държава.
Възбудихме пак ново движение. Генерали, офицери се разшаваха, развълнувани. Чрез същия консул пак бяхме повикани от графа. Показа ни картата. Цариградската конференция беше определила границите на една автономна България. Нещо повече от тия граници влизаше в границите на новообразуваната политическа българска държава. Само гр. Солун оставаше вън като оазис.
Дойдохме в Св. Стефано. Една заран ни повикаха в канцеларията. На стената беше окачена карта с границите на Св. Стефанска България. Чиновниците се натрупаха и ни запитаха: „Ха сега, вижте, доволни ли сте?“ С голямо любопитство чакаха отговора ни. Предчувствието ни отговори: „не харошо – много е“. В границите влизаше и Корча. Страх ме беше, че като почнат да режат, ще изрежат и същественото. Така и стана.
Питахме: защо руските войски не отидоха да окупират Македония? Препятствие нямаше. Турските войски беха напуснали тази страна.
<…>
Явно ставаше, че Св. Стефанска България беше образувана голяма само на „книга“. Беше голяма, за да има какво да се отстъпва, какво да се отрязва.
Когато се оповести договорът за Св. Стефанска България, австроунгарският посланикъ беше казал на Негово Блаженство Екзарха, Господин Господин Иосиф, че новообразуваната със Св. Стефанския договор държава е за Русия. И прибавил, че такава обширна област, каквато беше начертаната Св. Стефанска България, не е в съгласие с Райхщатското споразумение: Австро-Унгария няма да даде толкова много на Русия. Според Райхщатското съглашение ще се образува Българско княжество само до Балкана. Така и стана.
Оповести се, че в Берлин ще се свика конгрес, за да преустрои Св. Стефанския договор. Знаехме, че Св. Стефанска България в Берлин ще бъде окастрена.
Избраха се 70 представители с мисия да поднесат в Св. Стефано на Николай Николаевич, главнокомандващия, един адрес от българския народ до царя освободител – благодарност за освобождението на България и за образуването на велика Св. Стефанска България.
Един от тия представители бях и аз. Говорих убедително на представителите, че тая България, за която поднасяме адрес, няма да я бъде. В Берлин ще я разпокъсат. Според „Райхщатското“ споразумение княжеството ще бъде образувано до Балкана. И то в замяна и компенсация за Босна и Херцеговина, които ще вземе Австро-Унгария, и ще бъде под руски протекторат, като руска губерния или като Финландия.
<…>
Ние, българите, трябва да изпратим в Берлин пълномощна делегация. Да заявим на силите чрезъ наши пълномощни представители, че ние, българите, и под турския режим се радвахме на общинска автономия и че сме ревнители за независим политически живот.
В Одрин, където се състояха няколко заседания по адреса, представителите не щяха и да чуят по въпроса за изпращане делегация в Берлин. „Русия ни освободи, тя ще ни защищава и в Берлин“, бяха възраженията им.
В Св. Стефано много се помъчих да убедя някои и други от представителите. С една група решихме да направим едно заседание за разискване по въпроса. Трябваше заседанието да стане на свободна територия — в Турция, в с. Макри-Кьой. Останаха неубедени. Опиянението и заслеплението беше голямо, непреодолимо.
„Не требва да се бъркаме в политиката. Русия ни освободи, тя ще ни защити и в Берлин, на конгреса“. Това бяха извиненията им.
Отцепиха се само неколцина, между които беше покойният Димитър Греков. Направихме събрание в Цариград, на Пера, в големия хотел „Византион“.
Реши се:
1) Да се изпрати едно лице в Македония, за да събере в едно пълномощно подписи от всички общини в Македония.
2) Да се устрои подписването на едно пълномощно от Пловдивските нотабили.
3) Да съставя една статистика за българите от Одринския вилает.За Македония изпратих покойния Петър Шапкаров. Той, под формата на продавач на бои, успял да събере подписи от всички общини. Велешката задържала пълномощното, като се задължила, за по-голема гаранция, да го изпрати със специално доверено лице, с търговеца Иванъ Весов. А той, като дошъл в Цариград, занесъл „пълномощното” в руското посолство и го оставил там — на сигурно място! Пропаднало.
В Пловдив, на общо събрание, успяхме да убедим първенците и те подписаха пълномощното. Тогавашният кмет, Г. К. Пеевъ не рачи да подпише. Тази постъпка той считаше като действие против Русия. Трябваше да замина за Цариград, за да санкционира подписите Негово Блаженство Екзархът.
Покойният пловдивски митрополит Панарет ме задържа. Той настояваше непременно да подпише пълномощното и кметът Пеев. На другия ден заранта повика кмета в Митрополията. Последният отказа да подпише. Разсърди се и побегна. Тръгнах да замина за Цариград. Щом доближих до станцията, тренът тръгна и замина. Останах. Лош знак. Рекохъ си: тази работа е развалена. Връщам се в митрополията, където бяхъ протосингел.
В двора на митрополията ме застигна вицегубернаторътъ Ивановъ (кишеневецътъ). Разтревожен ме запита: „Какво правите?“ Кметът Пеев ви наклеветил на генерал-губернатора Столипин, че сте правили заговор против руската държава. Разправих му работата. Дадох му да прочете подписаното пълномощно. „Това трябваше да направите“, рече той, „Само по тоя начин би могло да се предотврати раздроблението на България. Но сега, добави, оставете. Подиръ направения донос, ако мръднете, всички ще отидете в Сибир на заточение”.
Бях уморен и разнебитен. Десетина пъти ходих в Цариград да убеждавам Екзарха да санкционира едно пълномощно за делегация в Берлин. Да изповядаме истината:Тогава беше Екзарх Негово Блаженство г-н Иосиф. Когато се решаваше съдбата на българския народ, той си седеше на катедрата спокоен и индиферентен.
<…>
Вицегубернаторът Иванов, добър българин, ни посъветва да не мърдаме, за да не отидем в Сибир.
Махнах с ръка и рекох: тоя инак добър народ, със своето сляпо доверие и овчедушие, има много да страда, докато се прероди и си отвори очите. И днес, подир погрома, от овчедушието на сляпо русофилство, като пияни пострадахме, страдаме и още много има да страдаме. Овчедушието царува в България.
Един хитрец рекъл: „не народът, а първенците народни, ръководителите по църковно и гражданско ведомство, които са обладани от манията на идиотско русофилство, са толкова много и така изобилно никнат, че с коса да ги косиш, не се докосват!“
Те, навярно, според своя инстинкт, требва да са потомци на богомилите, които послужиха за оръдия на турците да превземат България без война. Без да служат на чужда кауза, те не могат да се менят…”
Настолно четиво, чудесно представено от автора на статията. Какво повече да кажем – казано е: “…Махнах с ръка и рекох: тоя инак добър народ, със своето сляпо доверие и овчедушие, има много да страда, докато се прероди и си отвори очите. И днес, подир погрома, от овчедушието на сляпо русофилство, като пияни пострадахме, страдаме и още много има да страдаме. Овчедушието царува в България.”
Има доста противоречиви неща в този злъчен разказ 🙂
Поне в териториите се замислете как ги споменавате и, например – какво и докъде е Украйна 😀
Пиян ли сте или сте откачил, Иво? Обръщате се към покойния митрополит Методий и наричате изстрадалите му думи “противоречиви”, а разказа му “злъчен”… И какви “територии” бълнувате?!?
Моменти от руската политика към България преди и след 1878 г.
“Сляпата история ни е хвърлила в самите крака на Русия, но и ръцете на този великан, главата на когото стига вечните ледове, не са къси и при всяко помръдване ни засягат. Едни български граждани смятат това обстоятелство крайно честито за България… Други виждат руското влияние като една огромна преспа, която ще се сгромоляса през някоя нощна виелица върху малката бедна българска хижа…”
Кръстю Раковски
След началото на декомунизацията на страните от бившия съветски блок отношенията на новопоявилата се Руска федерация (1991) спрямо България са неясни и противоречиви. Неискрени и пресилени приятелски жестове се редуват с явна неприязън. Особено когато страната ни се ориентира към членство в НАТО и Европейския съюз. Това не е инцидентна непоследователност на нови неопитни политически ръководители. Причините са исторически и далеч по-съществени.
Преди повече от 300 години, в епохата на забележителния руски цар-реформатор Петър І Велики (1672 – 1725), за първи път (1696) руски ботуш стъпва в подстъпите на град Азов. Тогава Азовско море е турско владение. Впоследствие това стратегическо пристанище и крепост стават руски (1739). Морето ги свързва с Цариград. Руските мечти се разпалват и завладяването на Османската столица става многовековна неизменна цел на разширяващата се северна империя. Известно е, че великият френски философ Волтер е водил обширна кореспонденция с императрица Екатерина Велика (1729 – 1796). През ноември 1768 г. той й пише: “На турците, които воюват с вас, може да се случи това, което Петър Велики е имал някога предвид – а то е Цариград да стане столица на руската империя…” До 1916 г. нашият български литературен колос Иван Вазов е все още заслепен русофил. Тогава руски войски нахлуват в Добруджа и водят жестоки сражения с нашата млада войска в защита на румънските завоевания от 1913 г. Но 16 години преди това, в навечерието на новата 1900-на година, писателят не е могъл да предполага докъде ще стигне наглостта на неговите руски любимци и той съчинява известния си разказ “Последният ден на ХХ век”. В него дава простор на своите фантазии каква ще бъде България след 100 години, т.е. в 2000 година. За наше щастие Вазовите пророкувания не се сбъдват. Според тях Цариград би трябвало вече да е владение на Русия и на Новогодишното тържество в Александровския дворец на Босфора българският престолонаследник ще гостува на руския велик княз. Тогава Русия и България ще са все още монархии. С милата си наивност народният поет е допускал, че България би съществувала като независима държава, макар Цариград да е руски.[2]
Доколко България е присъствала и присъства в руското съзнание 300 години след Петър Велики ще ни покаже любопитен факт, на който станахме свидетели преди малко повече от 10 години. Тогава редовно гледахме руски телевизионни програми в оригинал. През Великденската нощ можеше да се проследи тържествената многочасова църковна служба. По време на предаването дикторски текст прилежно обясняваше както фазите на богослужението, така и припомняше моменти от църковната история. Чухме дословно: “Русия приема християнството от Византия и в началото богослужението се извършвало на “гречески””. Нито дума за солунските братя и църковнославянския богослужебен език, който практически е руска редакция на старобългарския език, усъвършенстван над 100 години в България преди да се пренесе в Русия. При изпълнението на стиха от “Христос възкресе”: “…И сущим во гробех ЖИВОТ даровав…” дикторът обясни многократно, че “живот, это жизнь”. Очевидно с богослужебния език е била пренесена и утвърдена през вековете българската дума ЖИВОТ (явно не “греческа”) и се налагаше да бъде превеждана… Този епизод с премълчаване на българските корени в църковния език ще стане повод впоследствие да посочим кога и доколко през последните столетия в официални руски документи се споменава името България.
Между 1681 г. и 1833 г., след многобройни войни, повечето водени по българските земи, тогава под османска власт, Русия и Турция сключват 12 мирни договора. В нито един от тях няма и ред за застъпничество в българска полза. Например с Кючук-Кайнарджийския мирен договор от 10 юли 1774 г. Русия добива право да се застъпва за православните християни, а Високата порта се задължава да не пречи на свободното им вероизповедание, да ги оставя да си издигат църкви, да върне конфискуваните имоти на християнските църкви и манастири.
Няколко важни момента от руската история. През царуването на Петър Велики започва разцветът на руската държава. Той реформира Московската цивилизация, завладява трайно и окончателно руския излаз на незамръзващото Балтийско море. В този, може би не най-подходящ като климат и местоположение северен ъгъл, се слагат основите на бъдещата руска столица. Тя носи неговото име – Петербург. Царят сам установява и ръководи контактите и обмена на ноу-хау (по днешна терминология) с най-напредналите в онази епоха страни. Привлича забележителни чуждестранни специалисти. Копира и където е необходимо с насилие налага най-модерните норми на поведение в светския живот. През следващите стотина години руската империя води почти непрекъснати войни за изтласкването на турците и покровителствани от тях мюсюлмански племена (черкези и татари) към бреговете на Черно море. Русия окупира Крим през 1783 г. Според Игор Бобровски “в търсене на пристанища, добра (плодородна) земя, природни ресурси и отбраняеми граници от стотици години руската държава “освобождава” принадлежащи на други народи и страни територии”. Доскорошният германски канцлер Хелмут Кол допълва: “Руснаците нямат естествени граници и от Петър Велики се придържат към тенденцията да ги местят все по-напред и напред. Днес (1986 г., бел. авт.) тяхната граница минава през сърцето на Германия”.
Нека посочим и последователните им завоевания. Русия, заедно с Австрия и Прусия, е активен участник в двете поделби на Полша – през 1772 г. и 1793 г. Подялбата на Полша от 1793 г. я заличава от картата на Европа. След завладяването на северното черноморско крайбрежие, включително Крим, населен с татари, и на Бесарабия, населена с молдовани, в Русия започват да наричат Черно море “Руското море”. От 1812 г. Кишинеу (Кишинев) влиза в пределите на Русия. Дунавските княжества Молдова и Влахия, обединени след Берлинския конгрес (1878) в кралство Румъния, преди това са били прегазвани многократно от руски и турски войски.
От 8 януари 1654 г. Украйна е “съединена” с Русия (разбирай “погълната”). На юг от Киев и Харков до Черно море се простират огромни, често не плътно заселени земи, които днес официално са част от държавата Украйна. Те са завладявани постепенно през последните столетия от руската империя. Голяма част от нас, българите, доскоро не правехме разлика дали тези грамадни територии са заселени от руснаци или украинци. По време на царизма името Украйна се е употребявало неохотно и все по-рядко. Въведено било ново наименование: Малорусия. До 1917 г. официалната титла на петербургския самодържец била: Император всероссийский, царь польский, великий князь финляндский и прочие и прочие и прочие. И днес, след разпада на СССР, засукалите великоруска кърма носталгици се жалват пак така “Мала, Бяла и Великата Русь се разсича на три (стават три държави) – едно сърце, една душа на три парчета”.[3] По-нататък ще стане дума за готовността на император Александър ІІІ да добави към гръмките си титли и “Великий князь болгарский” след детронацията от руски агенти на първия ни княз Александър Батенберг през 1886 г.
Връщаме се към един от ключовите моменти в предосвобожденската ни история – насилственото прехвърляне на българско население в полунаселените, анексирани към империята територии, днес част от новопоявилите се след 1991 г. държави Украйна и Молдова, и замяната му с тамошни мюсюлмански поданици на султана, черкези и татари. Това ставало при периодичните руско-турски войни, като тази водена от руския генерал Дибич-Забалкански (1828). Последиците от наложените тогава насила размени на население са налице и в наши дни. В хълмистия предбалкански регион на североизточна България между Силистра, Варна, Шумен и Русе, след прогонване на българското население и замяната му с турци и техни единоверци, докарани от Крим и северните черноморски брегове, се оформил преден отбранителен вал срещу многократните руски прониквания по нашите земи, които ставали по този път. Неслучайно по времето на руско-турската война от 1877-1878 този географски “четириъгълник” останал непревзет от руската армия до края на войната. Едва седмици след нейния край Варна, Русе и Шумен били окупирани от победителите. 125 години след създаването на съвременна България в тези райони, значително отдалечени от днешна Турция, продължава да живее турско малцинство, което влияе на днешния политически пейзаж в България. По същата стратегическа схема в селата по южните склонове на Стара планина на изток от Клисура, откъдето започват старопланинските проходи, са заселвани турци. Затова могат да се видят толкова джамии край подбалканския път за Бургас.
Нека погледнем и участта на българите, които чрез примамване или насилие са били натирвани към новозавладените руски земи. Никой не е предал по-точно събитията от Раковски: “От онези времена, когато започна да отслабва Турция, русите почнаха често да минават Дунава и да разоряват бедното ни отечество. От една страна необузданата тогавашна нередовна турска войска отвличаше, колеше, грабеше и обръщаше в свои роби българите; от друга страна руските войски, още по-немилостиви от турците, опустошаваха лозя и ниви, грабеха овце, говеда и градове. Когато се връщаха, като победители или победени, караха и отвличаха насила по няколко хиляди български домородства и ги заселваха в обширните си пустини. Оттогава водят началото си българските колонии в Харковска губерния. Там българите ставали крепостни и техните господари ги продавали един другиму като овце и говеда. В 1828 г. Дибич, от една страна, повдигаше българите на въстание, а от друга опустоши и изгори много техни села и градове. Също така подбуждаха за бунт българите през 1854 г., когато Паскевич (руски генерал) обсаждаше Силистра, а същевременно бяха приготвили закони по които да владеят България, ако черна съдба би ги покорила тям. На връщане русите отвлекли 13 000 домородства в Бесарабия”.[4]
Около два века след реформите и завоеванията на Петър Велики Русия е вече една огромна държава, разпростряна между Балтийско море и Тихия океан. Основен стълб за нейното сцепление е царското самодържавие (абсолютният автократизъм). В идеологическия инструментариум на руския империализъм важна роля е отредена и на православието. Мечтата за завладяване на Цариград е свързана и със стремежа да се подчини намиращата се там Вселенска патриаршия. Независимо чие владение е бил Цариград – на Византия, на латинските кръстоносци или на Турция (от 1453 г.), той е седалище на Вселенския патриарх. След залеза на Източната римска империя (Византия), единствената непокорена институция останала Цариградската православна патриаршия. Висшите й ръководители успели да я съхранят както чрез политическо умение, така и с подкупи и угодничество. Турците допуснали сред блестящите новопостроени и преустроени в джамии древни църкви да функционира и върховният духовен глава на православните християни. Още повече, че също на тогавашната турска територия се намирали съществуващите от много векове православни патриаршии в Ерусалим, Антиохия и Александрия. Защото сред мозайката от подчинени на султана милиони поданици имало и немалко християни. Неполитично би било те да се чувстват грубо отблъснати и настройвани враждебно към мощната Османска империя.
Това важало напълно и за обезличените и обезправени българи. В естественото непарцелирано балканско пространство, населено с българи, единствените относително запазени институции били църквите и манастирите в малките селища и затънтени краища, както и съсловието на неунищожените нисши духовници – свещеници и монаси. В големите средища църковната власт била изцяло в ръцете на висшия гръцки клир. Той събирал съответния владишки данък, оглавявал и ръкополагал свещениците на запазилите вярата си българи. Под знамето на православието, руският експанзионизъм виждал естествен съюзник във верските настроения на българите. Първоначална помощ било снабдяването им с камбани и икони с надписи на познатата им кирилица. Посредници били атонски монаси – българи и руснаци. Последвало отпускане на стипендии за следване в духовни школи и семинарии. Като противовес на съществуващата католическа пропаганда и последвалата поява на протестантски мисионери българите трябвало да бъдат отклонявани от Европа и привличани към Русия.
Със спонтанния подем на българското самочувствие, особено след Паисий и Софроний Врачански, нашите далечни прадеди пожелали да добият по-големи права и в църковната йерархия. Първи самоковци и скопяни поискали официално българи, а не гърци за епископи и владици в съществуващите епархии, както и премахване на владишкия данък. Така след 1833 г. малко по малко се засилва българската църковна борба, довела до Българския Великден. На 3 април 1860 г., на Великденската литургия в българския храм “Св. Стефан” в Цариград, отслужена от българските владици Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски не било поменато името на Вселенския гръцки патриарх, а дипломатично го заменили с името на султана. Руските представители разбрали, че се отива към окончателен разрив между Вселенската гръцка патриаршия и българите. Сред най-будните българи се оформили три тенденции за разрешаване на църковния въпрос. Най-екзалтираните патриоти възприели позицията на Раковски, изразена в неговия вестник “Дунавски лебед”, за скъсване на българо-гръцките църковни отношения. Умерените препоръчвали преговори за отстъпки от Патриаршията. Т. нар. “туркофили” като Кръстевич, Тъпчилещови и др. препоръчвали легални средства за постигане на голямата цел – независима българска църква.
За руските по-далечни държавни и политически цели било неприемливо каквото и да е разделение на православните пасоми (вярващи). В перспектива, след мечтаното завладяване на Цариград, те не би трябвало да се влеят разединени в руската православна църква, която се е виждала като бъдещ единствен господар на Патриаршията. Неслучайно при тази ситуация в столицата на султаните през 1864 г. се появява нов руски посланик – забележителният руски дипломат и генерал граф Николай Павлович Игнатиев (1828-1908). За неговата роля през следващите десетилетия ще става дума много пъти. Действията му при гръцко-българския църковен спор са двойствени – от една страна да не отблъсква българите, но същевременно, както заявява графът: ”Въз основа на правата на гръцкия патриарх, признати от султански фермани, не бива да се осъществява разделението на православната църква в Турция”.
По негово внушение първоначално Високата порта отказала да даде църковна автономия на българите, с изключение на незначителни малки отстъпки като назначаването на българина Партений за владика. За “омиротворяване” на положението по настояване на граф Игнатиев везирът Махмут Недим паша изпраща на заточение тримата български владици “бунтовници”. Когато те били освободени по настояване на П. Р. Славейков, Тодор Икономов и други видни българи, великият везир обяснил, че не той бил за заточаването им, а го направил по искане на граф Игнатиев. Обратно на руския интерес, турският бил да разединява и противопоставя християнските си поданици гърци и българи. Така, 10 години след Българския Великден, на 27 февруари 1870 (стар стил), със султански ферман на Абдул Азис се учредява самостоятелна българска църква. Оригиналът на фермана може и днес да се види в зданието на бившата българска екзархия в Цариград.
Появата на фермана е крайъгълен камък в най-новата ни история. Екзархията е независима от гръцката патриаршия и кореспондира директно с Високата порта при уреждането на своите вътрешни дела. Чл.10 от фермана определя границите на нейната църковна юрисдикция, която се разпростира над 15 епархии. Поради българо-гръцки спорове за включването на някои епархии под българска църковна власт, през 1874 г. се провежда допитване до народа в Скопско и Охридско. С огромно мнозинство и те се включват към българската Екзархия. Турската официална власт признава не само съществуването на българска народност в рамките на империята, но 8 години по-късно по така очертаните граници на земите, където преимуществено живеят българи, се фиксират пределите на новоосвободена България с прелиминарния Сан-Стефански мирен договор. През 1871 г. в Цариград се свиква църковно-народен събор, първият фактически неофициален български парламент, който приема екзархийския устав и на 16 февруари 1872 г. избира първия български екзарх Антим І. Реакцията на гръцката патриаршия е буйно неодобрителна. През септември 1872 г. тя обявява българската църква за схизматична (отлъчена). Една от последиците на схизмата е недопускане на общо съслужение на свещенослужители от други православни църкви, особено от висшия клир, заедно с български духовници. Колкото и странно да изглежда, именно руската църква съблюдава това “наказание”, наложено на българите. След падането на Стамболов и смъртта на българомразеца император Александър ІІІ (1894) на посещение в Петербург отива делегация за “помирение”, водена от Иван Вазов и включваща отявления русофил митрополит Климент Търновски. При отслужената молитва на гроба на Цар-Освободителя Александър ІІ не се включват руски архиереи![5]
Още един любопитен детайл от бурните години, предшестващи извоюването на независимостта на Българската Екзархия. За преодоляване на руската съпротива в борбата за отделяне от Гръцката патриаршия нашите предци са използвали и нестандартни похвати. Особено успешен се оказал ходът на Драган Цанков. Известен бил паническият страх на руското православно ръководство от католицизма. Предприета била необичайна акция, която силно впечатлила и разтревожила руснаците. Йосиф Соколски, игуменът на Габровския соколски манастир, бил ръкоположен от папата в Рим през 1860 г. за архиепископ на българската униатска църква. Руснаците се стреснали и смекчили позицията си по българо-гръцкия църковен спор. Но не оставили без възмездие непокорния български духовник. Техни агенти го отвлекли и с кораб от Цариград го депортирали в Одеса, откъдето бил заточен на пост и молитва до края на живота си в Киевско-Печорската лавра.
В Цариград, сърцето на огромната Османска империя, се установило седалището на първото българско автономно учреждение – Българската Екзархия. Трябва винаги да бъде подчертавано, че този български успех е извоюван изключително с български усилия, без абсолютно никаква чужда помощ. Във величествения град на Босфора постепенно се били заселили десетки хиляди българи, от обикновени ратаи и занаятчии до видни нотабили, заемащи високи длъжности в турската държавна йерархия. Тук се издавали значителен брой български вестници, списания и книги, без да се подлагат на особено взискателна цензура. Оттук преминавали пътищата на заможни български търговци. Не на последно място през града бил и пътят на хиляди поклонници на Светите места (Божи гроб), които се връщали оттам хаджии. Голяма част от тази значителна свобода била придобита след т. нар. “реформи”, предприети от турците след 1839 г. (Хатишерифа) по съветите на Великобритания и Франция за даване правдини на християните: сигурност на живота и честта, справедливи данъци и пр.
Раздвижването около Кримската война (1854-1855), приключено с Парижкия договор от 1856 г., довело до нови реформи за подобряване участта на християнското население. Колкото формално и неохотно да е било тяхното приложение, имало и частични положителни последици. Гърция и Сърбия, като земи значително по-отдалечени от Цариград, били постигнали вече създаването на независими или полунезависими свои държави. В тази атмосфера проблясват наченките и на българското националноосвободително движение. След акциите на Раковски се засилва четничеството. В Букурещ се създава БРЦК и възниква вътрешната революционна организация. Оглавява я несравнимият идеолог и стратег Левски. Така се достига до величавата априлска епопея от 1876 г. с нейното бляскаво продължение – саможертвата на Ботев.
Трябва да подчертаем дебело, че никой от тези готови за подвизи и смърт родолюбци НЕ ПРАВИ ОПИТ ДА ПРИВЛЕЧЕ ПОМОЩ ИЛИ СЪДЕЙСТВИЕ ОТ РУСИЯ! Главният положителен резултат от кървавите събития по нашите земи през 1876 г. е, че те стават достояние на световната общественост. Целият цивилизован свят обръща очи към неизвестния дотогава за мнозина поробен балкански народ. Най-видни общественици, политици и писатели бият тревога за България и нейната участ! Това довежда до свикване на Цариградската посланическа конференция през декември 1876 г. и януари 1877 г. В нея, освен Русия и Турция, участват посланиците на всички тогавашни Велики сили! Решенията й се вземат с консенсус. Конференцията препоръчва на териториите с преобладаващо българско население да се образуват две български държави – Източна (столица Търново) и Западна (столица София). Според конференцията очертаването на пределите им става без никакво участие или ходатайство от българска страна. За основа се вземат границите до където се простира юрисдикцията на Българската Екзархия. Турция протака изпълнението на взетите решения и с Лондонския протокол от 19 март 1877 г. се развързват ръцете на Русия да води война с нея. След руския разгром през Кримската война и наложените й териториални отстъпки и други ограничения, никой в Петербург не е дръзвал да мечтае за продължаване в близките години на многовековната руска експанзия с далечна крайна цел овладяването на Цариград и Проливите. Още през есента на 1876 г. преди Цариградската посланическа конференция Русия обявила частична мобилизация и започнала подготовка за война.
На 1 април 1877 г. било формирано Българското опълчение, първоначално замислено като “Пеши конвой за главнокомандващия”. В него влезли доброволци българи, някои участвали още в Сръбско-турската война от 1876 г. и много новозаписали се младежи, включително и от съседни страни. Първоначално броят им бил 7400. Само неколцина от младшите офицери били българи, обучени в руски военни училища. На 6 май (стар стил) главнокомандващият Велик княз Николай Николаевич връчил на опълченците в град Плоещ знаме, подарено от град Самара. “Знамето беше широка квадратна кройка, разделена хоризонтално на три цветни пояса: бял, червен и син… Дръвцето (дръжката) с позлатени скоби… Над скобата надпис: Болгарскому народу, город Самара, 1876.”[6] В предаване на БНТ (3 март 2000 г.) с автор Горан Благоев беше казано, че руското командване отказало българското опълчение да има собствено българско знаме (бяло, зелено и червено). Подробности за това отказано знаме може да се намерят в мемоарите на хаджи Димитър Паничков: “На 5 май (ден преди връчването на Самарското знаме) генерал Иванов ме прати, та поканих плоещките българи да дойдат на утрото в лагера, че ще осветяват знамената. Едно момиче, Щиляна, дъщеря на Иванчо Парашкевов беше ушило знаме, бяло, зелено и червено и в средата му едри златни слова: С име Божие и със силата на руския цар Александър ІІ напред! Генерал Иванов пожела да види знамето, също и Великият княз главнокомандващий. Той го похвали, подари на момичето златен кръст и каза да занесат това знаме в лагера.”[7] Впоследствие никой не е видял знамето и не се говори за него, въпреки че неговото съществуване е документирано в мемоарите на Паничков.
С настоящето изложение няма да се проследява протичането на войната 1877-1878. Интересуват ни отделни моменти от ролята на българското опълчение в боевете и отстраняването му от фронта на настъпващите към Одрин и Сан Стефано войски след победното участие на опълченците в боя при Шейново (28 декември 1877 г. стар стил), когато е разгромена елитната армия на Вейсел паша.
В състава на Предния отряд на генерал Гурко, състоящ се от 12 000 бойци, преобладават българите. Участват всичките 6 опълченски дружини. След отстъплението пред превъзхождащите войски на Сюлейман паша, докарани по море и с железница, те са гръбнакът на епичната отбрана на Шипченския проход на 9, 10 и 11 август. На билото край връх Св. Никола остават до зимата и се спускат в низината с колоната на генерал Скобелев. С нея участват в може би последното решително сражение преди края на войната, за което стана дума. Но… “заговори се, че опълчението щяло да конвоира пленените край Шейново турци до Търново”.[8] Още едно свидетелство: “Поп Андрей с всичката си тогавашна наивност спря един офицер (руски) и го попита: Господине, где е нашето ополчение? Какое ополчение – учудено го попита офицеринът. Болгарское ополчение – поясни попът. А-а-а – отговори офицеринът. Болгарские дружинники вы хотите сказать, их нет здесь, батюшка, их отправили к Осман базару (Омуртаг) и Котлу (Котел). Е-е-х! Как мужествено они дрались!”[9]
Не бива да пропуснем нещо съществено. При първото пресичане на Балкана през лятото на 1877 г. от Предния отряд на ген. Гурко в него са включени почти всички 7400 българи. От военно-стратегическа гледна точка този набег е твърде авантюристичен. Отрядът не е многоброен – 12 000 души. В тила му, зад Балкана, турците уверено владеят Плевен, Шумен, Русе и Варна. Няма друга голяма групировка войски, която при успешен пробив да последва отряда в Южна България. След неравните битки при Нова и Стара Загора, при които се дават много жертви, малобройните храбреци отстъпват до билото на Балкана. Задържането там на Сюлейман паша е кулминацията на войната. На същите позиции опълченците остават до края на декември, когато стратегическото положение е коренно променено. Превзет е Плевен и освободените от обсадата му войски се насочват през снежния Балкан към Софийското поле.
По това време се води споменатата битка край Шейново. Следва “странното” решение на руското командване на българите да се отреди обидната роля да конвоират пленените турци, вместо да се включат в челото на настъпващата към Цариград армия. Те, и техни представители, не присъстват на тържествения финал и не участват в парада на победата! Подобен руски психологически похват наблюдаваме седем десетилетия по-късно. При освобождаването на полската столица Варшава на 17 януари 1945 г. достигналите отсрещния бряг на река Висла руски войски дочакват хладнокръвно разгрома на избухналото седмици преди това в града спонтанно полско антихитлеристко въстание. Остават глухи към призивите на Съюзниците за оказване на помощ, като не допускат американски и британски самолети да използват летища на завладените вече от Червената армия близки територии. Никой не е трябвало да си въобразява, че друг освен Русия (СССР) ще бъде пълен господар на тази част от Европа.
Делегацията, която води финалните преговори за сключване на мира в Сан Стефано през 1878 г., се състои изключително от руснаци. Те и не помислят да включат в нея български първенци, въпреки че на споменатата Цариградска посланическа конференция, състояла се само преди месеци, ДЕ ФАКТО Е ПРИЗНАТО СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БЪЛГАРСКА НАЦИЯ. Има тогава немалко познати на обществеността не само в Турция изтъкнати българи, достойни да представляват народа, чиято бъдеща държава се създава и оформя в този момент. Наред с отстранения от турците екзарх Антим І и новия Йосиф І, много български нотабили като Алеко Богориди, Гавраил Кръстевич са заемали висши турски служби. С висок авторитет пред турските висши ръководители се ползват доскорошни борци за църковна независимост – д-р Стоян Чомаков, Тодор Икономов, Тодор Бурмов, Григор Начович. Всеобщо познат и уважаван е поетът-журналист Петко Р. Славейков. До наши дни бяха пренебрегвани немалко свидетелства за приготовленията на изтъкнати българи да вземат участие при определянето на бъдещата съдба на родината. Те не са били потърсени да изкажат своето мнение. На 19 февруари (3 март) 1878 г. се сключва Сан-Стефанският прелиминарен мирен договор. Руската делегация е избрала точно тази дата за да прослави за трети път императора Александър ІІ – на този ден е неговото възшествие на престола. На същия ден през 1861 г. той премахва крепостничеството.
Непосредствено след сключването на Сан-Стефанския договор в Одрин става едно забележително, но малко известно у нас събитие. Там се стичат около 300 души представители от всички български краища. Събранието става в централното българско училище. Взема участие и току-що завърналият се от заточение низвергнат от турците български екзарх Антим І. След съставяне на бюро и проверяване пълномощията на представителите се избира депутация, но само да благодари на главнокомандващия, брат на императора, а не да изказва свои мнения и предложения. Избират 12-членна делегация, която заминава с влака за Сан-Стефано. Чуждите представители остават силно впечатлени от българите, защото не са допускали, че една неизвестна доскоро страна има интелигенция със западно образование и мнозина владеят чужди езици. Със сърцераздирателни думи граф Игнатиев обяснил на поканените, че за жалост извършеното хуманно дело (Освобождението) не намерило благоприятен отзив у някои велики държави, макар (по неговите думи) да се считали за цивилизовани.[10] Но графът пропуснал да каже защо тези високоинтелигентни, западно образовани българи не са били призовани при преговорите за образуване и оформяне на независима България и как при чисто руския състав на преговарящите в Сан Стефано великите сили биха могли да приемат бъдеща България като независим държавен субект, а не като руска пионка в многовековната игра за завладяването на Цариград.
Грижата на Великите сили била колко ще трае след края на войната руската окупация на завзетите османски територии. Руснаците желаели срокът да бъде 2 години. Но Берлинският конгрес го намалява на 9 месеца. Там се разкъсва на 5 части територията, на която живеят преобладаващо българи, очертана със султанския ферман за отделянето на българската църква през 1870 г. Още със Сан-Стефанския договор (преди Берлин!) Русия раздава своеволно български земи, съобразно със своите сегашни държавни и бъдещи стратегически интереси (привличането на Сърбия!). Тя отнема от Румъния Южна Бесарабия, присъединена към нея с Парижкия договор от 1856 г. За компенсация и като награда за участието й във войната 1877-1878 дават на Румъния Северна Добруджа. Първоначално румънците, начело с министър-председателя Братиану, решително отказват тази размяна, но са принудени да се подчинят и едва тогава започва заселване на румънско население в предоставената им област. В Сърбия руснаците виждат перспективен бъдещ съюзник и й “подаряват” чисто българския град Ниш, тогава седалище на български митрополит. По време на Берлинския конгрес (юни 1878) на Русия липсва достатъчен военен и политически потенциал и тя дори не прави опит да наложи българско участие. Освен Великите сили на конгреса в Берлин са допуснати победена Турция и малкото тогава кралство Гърция.
Стигаме до един немаловажен въпрос, който от 120 години се третира най-произволно – колко са дадените жертви от руска страна през войната 1877-1878. Руската Дунавска армия, действаща на територията на днешна България, е наброявала 185 000 бойци – войници и офицери.[11] Следователно далеч от истината е написаното на различни езици на големите табла при входа на храма “Св. Александър Невски”. Там се твърди, че за нашето освобождение са загинали 200 000 руски воини. Според гостуващия неотдавна в България руски историк Степан Кашурко, ръководител на Международния обществен център за издирване “Подвиг”, през войната 1877-1878 Дунавската руска армия е понесла следните загуби: убити – 15 567, умрели от раните си – 6824, или общо загинали на българска земя 22 391. Освен тях ранени били общо 56 652 войници и офицери. Отделно медицински чинове (включени в посочената бройка) – 528.[12]
Колкото и да е странно, при всички събития в подготовката и воденето на Освободителната война, руските официални органи не употребяват думата “България”. Далече преди началото на войната, на 8 юли 1876 г., в малкото градче Райхщад, в пределите на днешна Чехия се подписва споразумение между Русия и Австро-Унгария. Според него се изключва образуването на компактна славянска държава при евентуална руска победа над Турция. Ако се появи някаква държава, чието име не е посочено, южната й граница не би трябвало да прехвърля билото на Стара планина. В Сан-Стефанския договор също не се споменава името България. Говори се за “областта” или “Балканската област”. Едва след края на войната, преди Берлинския конгрес, “названието БАЛКАНСКА ОБЛАСТ се отменя, като й се присвоява ново название – СЕВЕРНА И ИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ, впоследствие наречена ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ”.[13] Преди това във всички предшестващи мирни договори, като този от Кючук-Кайнарджа също не се среща името България. Русия добива правото да се застъпва за балканските християни, а Високата порта няма да препятства свободното вероизповедание на православните. Още при обявяване войната на 12 април 1877 г. в царския манифест, прочетен от владиката Павел в Кишинев, се казва, че Русия обявява война на Турция в защита на ПОРОБЕНИТЕ СЛАВЯНИ.
Изработването на Търновската конституция през 1879 г. е описано точно и авторитетно в Строителите на съвременна България от Симеон Радев. България не се съобразява с руските препоръки и внушения и, според Пламен Цветков, след САЩ, Швейцария и Франция, с приемането на тази конституция, е четвъртата парламентарна демокрация, опряна на всеобщото, равно и пряко избирателно право. По съдържание и дух Търновската конституция се различава диаметрално от закостенелите, реакционни правила, по които е построена и функционира руската държавност. Тя противоречи на масовата руска реакционна мисъл. В годините след Освобождението България се ръководи директно от руски генерали като военачалници и администратори. Те са настроени негативно към основния ни закон. По техни съвети княз Александър Батенберг суспендира конституцията за две години (1881-1883). Впоследствие е принуден да възстанови действието й под натиска на преобладаващите демократични настроения и тенденции.
Ето как междувременно руският писател и философ Константин Леонтиев (1831-1891) коментира посоката, поета от България с приемането на Търновската конституция: ”България и Сърбия решително поискаха да влязат в пътя на европейските конституционни страни. Те присадиха европейските парламентарни и други учреждения. С една дума, те се облегнаха на “гнилия запад”, като се помъчиха да изтръскат от себе си всичко азиатско-византийско. Не затова – се провиква меланхолически Леонтиев – руските орли прехвръкнаха Дунава и Балканите, за да могат сетне сърбите и българите да люпят на свобода кокошите яйца на буржоазното европейство”.[14] Същият Леонтиев казва: ”Да не забравяме, че принципът, в името на който ний всякога се вмесвахме в работите на Изток, не беше племенен, а вероизповеден!”
В идеологическия инструментариум на руския империализъм през вековете и до наши дни важна роля е отредена на православието. В националния химн на повалената през 1917 г. империя присъстваше и словосъчетанието “Царь православний”. Задължително са били покръствани в православието всички чужденци, мъже и жени, достигнали до върховете на държавната йерархия като императрица Екатерина ІІ и неправославните съпруги на царете. Повод за стълкновения между Русия и България на най-високо държавно ниво често е бил въпросът за православието. През 1891 г. Стефан Стамболов разтурил Светия синод, понеже оттам било разпоредено по време на богослужение да се споменава името на руския император, вместо това на княз Фердинанд. Натрапчиво било внушавано, че руският цар не само е защитник на православния свят, но и че най-добре той пази чистотата на православието. Още от ХV век в Русия е разпространен митът, че след залеза на Римската империя и падането на Цариград под турска власт (1453) Москва е трети Рим, наследник на двете империи – Римската и Византийската.
Друго идеологическо оръжие на руския империализъм е т. нар. славянофилство, или панславизъм. Основател на научн
Тази война, за разлика от останалите, които води тогавашна царска Русия има освободителен характер. След приключването и се установява привременно руско управление, което обаче има за цел единствено и само изграждане на българския административен апарат, в това число и войска. След изпълняването на тази политика властта ни е предадена за първи път след близо 500 год. Ако един български гражданин, не вижда повод за празненство на тази дата, той не обича страната си, а просто мрази Русия. За тези хора може да се въведе като празник 4 март- денят на българските русофоби. Така на тях ще им бъде предоставен смисълът, който търсят, ще се избегне дискриминационния елемент сред празнуващите, а и още един празник никога не би бил излишен. С въвеждането на този плурализъм ще се занули рискът русофобите да въстанат и да отменят нашия празник и така омразата да победи любовта към отечеството, само защото любовта не и е дала поле за празник. Считам обаче, че най- важният позитив от въвеждането на тази нестандартна мярка ще бъде превъзпитателно психологическия момент. Представете си само колко гузно и объркано ще гледат русофобите в пълните чашки с ракия и колко плахо ще бодат от шопската салата, докато родолюбците ближат рани от вчерашното си пиянство. Само най- отявлените ембицили биха се престрашили да празнуват и на следващата година, но те не са от значение за нас любовчиите.
По този начин ще се разреши един проблем, стар колкото Руско- Турската освободителна война и произтичащ от нея- проблемът за липсата на мисловен процес, въпреки изречените безброй думи. Проблем който от толкова дълги години разделя българите без основание.
Гърция също е освободена благодарение на руско- турска освободителна война. Става дума за войната от 1827- 1829г. Нещо да кажеш?
Празнувай Байряма, може да ти пасне
Едно голямо БРАВО за публикацията.
Г-н Радев, не разбирам добре историята. Но как така да празнуваме 22.септември без 3.март? Прочетох внимателно извадките и виждам едно спорзумение от Райхщат преди офанзивата на Русия през 1877/78г, което предопределя разделението на България и оставянето на едно васално княжество до Балкана. Кой ли пречи на обединението на българите? Русия? Май не, а едни империи по на запад от нас. Те и сега много ни “помагат”. Оставете азиатщината, която е част от кръвната група на руската политика тогава и сега. По-добре ни просветете как в онези години Западът е помагал на обединението на българите. На коя конференция или международен форум е станало това ? Вие били ли сте в кметството на Берлин? Защо ли е нарисувана онази злощастна за всички нас импозантна картина с подписването на договора. Кой е искал да увековечи онова събитие? Интересни въпроси. Няма как да отговорите май…И ще си затраете, както и вдруги случаи…
Г-н Петров, правилно наблягате на този момент за предварителното споразумение от Райхщат. Аз също като вас не съм познавач на историята, но това, което зная е, че Русия и СССР по-късно, имат много голям приоритет: Проливите, подстъпите към апетитни територии на югоизток…А подстъпите към Проливите е Задунайската територия-лелеяна мечта на императори и генерални секретари А по-голямата територия е по-предпочитан подстъп. И защо тогава онези империи на запад да помагат на конкурентната източна империя? За разделението са, за да ни владеят ли? Вече не са секретни писанията на големи, признати родолюбиви Българи от времето преди Освобождението и след това. Сигурен съм, че сте прочели какво казват Г.С.Раковски, В.Левски, Иван Вазов, Димитър Благоев дори за Русия и русофилството. И безброй други, познаващи истинската история, така упорито крита от народа. Щедро и подробно поднасяната ни и задължителна история на КПСС и БКП достойно изпълни задачата си и щателно промиваше мозъка на цялата нация.
Така че Г-н Радев едва ли ще обърне внимание на закачката ви с Райхщат.
Не е обърнал както видяхте 😉
А с Вас съм напълно съгласен, г-н Бакалски!
Аман от червено-атакистки капути !!! Роби сте и като роби ще си умрете !!!
Кириак Стефчов,сладки ли са ти берлинските дюнери?Не са кашер,ама и ти не си чифут дьонме,само потурнак.Ела да поведеш борбата срещу олигархията в бг,нали част от нея е на руска хранилка?Ама не-за това от Тел Авив няма да ти отпуснат сребърничета за дюнер,па и Никито Младенов конкуренция не търпи.Пожелавам ти мъчителна смърт след тежко боледуване от рак и трихинелоза,и поне 8 операции.Мри в забвение,подлого некадърна.
Знаете ли какво си поричинявате с тези клетви?