Чествания със и без политизиране

Милен Радев

Тези дни в Берлин преминават под знака на паметните прояви за почитане 50-тата годишнина от издигането на Берлинския зид в нощта на 12 срещу 13 август 1961 г.

При цялото многообразие на темите, формите и гледните точки, намерили място в медийните приноси, в официалните заявления, в публичните дебати и подиумни дискусии, не за пръв път ми прави впечатление нещо дълбоко сбъркано.

Общественото почитане паметта на загиналите бегълци от рая на милиционеросоциализма (© Димитър Инкьов), на дългогодишните затворници на съвестта, на мъките на разделените от Стената семейства се осъществява по един уникално асептичен, политически коректно хигиенизиран начин.

Анализът на десетилетното господство на източногерманския режим се свежда до лични човешки драми, до спомени за наистина мъчителни лични трагедии, най-често представяни обаче като „резултат на конфронтацията през Студената война“. Дори там, където вината на Източен Берлин за тежки нарушения на основни човешки права не може да бъде премълчана, се ползват атрибути като „режимът на ГДР“, „лидерите на Източен Берлин“, „нехуманния режим“ и пр.

Навлизането по-навътре в причините за тази десетилетна действителност е рядкост на ниво масов медиен дебат и особено на ниво официални становища на политическия „елит“. Обобщаването, търсенето на обяснения за абсурдния гедеренски граничен режим в самата същността на господстващата на Изток тоталитарна доктрина и практика са днес прерогатив на периферни обществени групи на репресирани жертви на стария режим, на смятани за „реакционни чудаци“ индивидуалисти.

С две думи – системния анализ на комунизма, разглеждането издевателствата на гедеренската реалност и на нейното наследство от коректна антикомунистическа позиция са рядкост тези дни в Германия. Осмелилите си да подходят към събитията и тяхното тълкуване от такъв ъгъл, просто наблягащите на термина „комунизъм“, рискуват медийна изолация, обществено маргинализиране и професионални проблеми.

Историкът Хубертус Кнабе, директор на Мемориала към затвора на Щази в Хоеншьонхаузен е най-красноречив пример за това. Големите медии съпровождат цитирането на неговото име неизменно с атрибути като „противоречивият“, „оспорваният“. Кнабе, както и други осмеляващи се – особено от кръга на лично пострадалите от социалистическия берлински режим – да протестират покрай вчерашните чествания срещу „разсеяното“ отминаване на комунистическата същност на ГДР, биват обвинявани в стремеж „да политизират“ анализа на миналото.

Едно абсурдно обвинение, което едва ли заслужава и мимолетно внимание. Но на което все пак се наложи да обърна внимание вчера, когато се сблъсках пряко с негови млади, фанатични адепти.

Познат е устойчивият успех на Изток на партията-наследничка на ГДР-ските комунисти, която след като си смени три пъти името, сега печели привърженици и в Западна Германия под „прогресивното“ название Левица. Тази партия управлява вече пета година федералната провинция Берлин в коалиция със социалдемократите, въпреки, че идеологическо и ментално много от членовете й са дълбоко затънали в догматичното блато на реалния социализъм.

Вчера, на мемориала за жертвите на Берлинския зид на Бернауер щрасе, сред редицата венци, положени пред запазения сегмент на Стената, изведнъж ми бодват окото кървавочервени гербери и също тъй кървавочервени ленти със златен надпис: „От ръководството на партията ЛЕВИЦА, Берлин“. Многобройното гражданство, спиращо се пред този венец роптае с неприкрито раздразнение. Недалеч, край бордюра е паркирана полицейска кола, която според предположението на възмутени посетители трябва да пази венценосната гавра с паметта на жертвите на граничния режим, установен от партията-предшественица на „Левицата“.

Повторачвам се в лентата на венеца и установявам, че за разлика от кратките, но изразителни послания на почит към разстреляните на Стената, с които са изпъстрени другите венци на партии и организации Левицата умело и с присъщия й цинизъм се е измъкнала от дилемата – хем да не скандализира с отсъствие коалиционните си партньори, хем да не засегне чувствата на верните си членове. На венеца е  написано кратко и многозначително; „В памет“



А сега, де? В памет на кого – на врабчетата, станали по погрешка жертва на самострелящите устройства по телените заграждения? На дивите зайци, разкъсани от мините в кльона? Или на непрежалимите и снабдени от режима на ГДР с ореола на социалистически мъченици граничари, загинали при престрелки или докато са се опитвали да осуетят някое бягството на Запад?

Помислено, сторено. Вадя листче и химикалка и мушвам пред венеца следната бележка под надписа „В памет“: „…на загиналите граничари ли? А какво става с жертвите?“ Име, подпис и – ето ти сензация. Възбуденото гражданство се трупа, щракат камери, жужат камкордери. Поощрителните и утвърдителни коментари нямат чет.

Не щеш ли, след 10-на минути минаваме пак покрай това място. Една лелка тича и шушне: „Майн хер, майн хер, зорът е голям, прибраха Ви листчето!“…

Бре! Ами сега? Бива ли като отявлен балкански субект, при това реакционер, да оставим провокацията без отговор? Питаме с вежди лелката „Кой беше?“. Тя сочи някаква невзрачна двойка индиферентно взираща се в редицата с венците.

Припваме към тях, приближаваме се на пръсти в гръб и не щеш ли, забелязваме под мишницата на девойката, грижливо сгъната нашата хартийка. Хоп, и листчето се озовава в ръцете на законния си собственик.

Девойката се обръща и ме гледа като политкомисарка в нужник, на който вятърът току що е отнесъл паянтовата врата.

„Какво Ви кара, моме, да ми прибирате бележчицата?“, питам.
„Амчи, това тук не е място за политизиране, това е място за почит!“, казва.
„А? На Вас това ли Ви е работата, да осуетявате политизирането?“ – „Ами да, толкова колкото и на Вас Ви е работа да пишете такива провокации…“
„Моя работа е да си изразявам мнението когато и където искам“, отговарям. „А на Вас очевидно, както на татковците и дядовците Ви, работата е да цензурирате и прибирате това, което не Ви е удобно?“

Публиката наоколо ръмжи в неустановена тоналност…

Мушнах си пак листчето под венеца, постоях малко наоколо да поснимам и послушам (признавам си – от пуста суетност и любопитство) одобрителните коментари на берлинчани, пък се метнах на  велосипеда и отпраших към писалището. Зер, нали трябва текстове да се пишат и видеоклипове да се монтират.

И то все политизирани!

3588 Total Views 1 Views Today
You can leave a response, or trackback from your own site.

6 Responses to “Чествания със и без политизиране”

  1. Ivanov says:

    Със същия успех мога да водя дискусия във форум на скинари. И там ще напиша че Хитлер е убил 2 000 000 еврей и там ще ми скрият мнението с дислайкове. Господин Емил, аз не съм комунист, нещо повече син съм на екзекутиран царски офицер и нямам никаква нужда от нечия прошка. Просто съм възмутен от пещерния антикомунизъм, които съсипа идеята за демокрация в България.
    Всичко това няма нищо общо с написания материал, мен ли ще обсъждаме или него. Наистина май всички тук сте фанатици и зад всеки ъгъл ви се привиждат комунисти и заговори, не разбирате ли че така не сте никак по-различни от тях, на които за всичко са им виновни фашистите и всеки несъгласен е фашист. Айде дайте и на този пост 10 дислайка за да не гледате истината в очите. Е как после да ходя да гласувам за онези, които са ми на сърце, като знам кои са им избирателите….

    ПС: Извинявам се за афективните си постове, повече няма да се намесвам в сплотената ви общност, която очевидно няма никаква нужда от външни мнения и от мнения въобще /още един начин, по който демократите в България се превърнаха в призрака на онова, което успяха да унищожат едно време/.

    • Шумаров says:

      Уважаеми г-н Иванов,
      Малко нагличко е да наричаш автора на статията и домакин на форума “Бай Ганьо”, “типичен шизофреник”, а в отговор на тази свинщина да искаш да бъдеш приеман насериозно. Не е нужно да уточнявам на какви индивиди е присъща подобна наглост, сигурен съм, че се досещате. Реакцията, която доблестната постъпка и статия на г-н Радев би следвало да предизвиква е възхищение и благодарност! Набива се на очи този пасаж:

      “От къде може да знае всички берлинчани какво говорят и какво си мислят, от къде знае какви са родителите на момичето – а може би са репресирани от ГДР, но просто тя не е такава простачка като българина.”

      Значи, ако на това момиче родителите са жертви на репресии, то със сигурност не би имало нужда някой да буди гражданската и съвест, а най-вероятно то би било автор на подобна постъпка. Истината, бедни ми г-н Иванов е, че момичето е жертва на посттоталитаризма. Същия онзи, който има наглостта да поднася венци на своите жертви с неясни и мъгляви надписи! Но с оглед на възрастта и младостта е разбираемо една крехка психика да бъде заблудена от всичката комунистическа миерда. Не е разбираемо син на екзекутиран царски офицер, какъвто твърдите че сте, да не оценява стремежа на почтените люде да се разбере истината!!!
      Имам две обяснения за тази аномалия:

      1. Лъжете, че сте син на екзекутиран царски офицер
      2. Подобно на момичето от Германия сте допуснали комунистическата миерда да повлияе на психиката Ви.

      И понеже съм в добро настроение, ще Ви дам и бонус:

      3. И двете ми предположения са правилни и всичко в тях отговаря на истината.

      И в случай, че горните 3 констатации Ви травмират(нещо, в което много се съмнявам), ще Ви успокоя(с предположението), че Вие нямате вина за това-Всевишният е отредил да бъдете …..това, което сте!
      Бъдете здрав и се оптайте да бъдете поне мааалко почтен!
      А, ако не успявате, опитайте се да цените почтеността, ще Ви бъде от полза!

  2. Емил says:

    Другарю Иванов,за да се дистанцирате от “старите” комунисти като “нов” и чист комунист би трябвало по стар източен обичай да коленичите на някое кръстовище и да поискате прошка от четирите страни на света,пък тогава,простен и разоръжен,да се опитате да я карате с по-малко греховце…Но за повече от петдесетина години такова чудо – разкаян комунист,не съм видял,и е неизбежно да Ви помисля за старо червено животно.

  3. Енея says:

    Почитта към мъртвите може да е аполитична, ако са загинали при катастрофа, природно бедствие, битово престъпление и пр.В този случай е толкова политична, че трябва някой да е болен от остра форма на червена треска, за да не го схване. Диагнозата на преждеписалия е ясна, медицината е безсилна.

  4. Ivanov says:

    На мен пък ми говори много неща:
    1. Бай Ганьо – балкански е жив!
    2. Как пък не се намери един немец да остави такава бележка, нали било пълно с репресирани – ясно е че за тях това просто е некултурно.
    3. Типичен шизофреник, които знае “какво говорят хората”, “какво е миналото им” или “какви са политически”, само с един поглед, без да се усеща че шизофренията на пещерния му антикомунизъм просто игнорира липсата на факти. От къде може да знае всички берлинчани какво говорят и какво си мислят, от къде знае какви са родителите на момичето – а може би са репресирани от ГДР, но просто тя не е такава простачка като българина.
    4. Пак в духа на горната шизофрения, Бай Ганьо знае, че всички са “маскари”, няма начин, някой да се е разкаял, няма начин новите комунисти да искат да се дистанцират от старите, няма начин почитта пред мъртвите да е аполитична. Всичко е част от световния комунистически заговор /най-вероятно срещу личния житейски провал на Бай ганьо/. Уважаеми господине, поведението ви се описва в диагнози в най-сериозния смисъл на думата, съветвам ви като лекар да потърсите компетентна помощ.

  5. Разказаната история на мен лично ми говори за две неща, имащи, както се оказва, аксиоматичен характер: 1.) комунистите са непоправими 2.) комунистите са си все същите – независимо на коя точка на планетата ни се намират. Комунистическият манталитет продължава да е общопланетарна напаст…

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Subscribe to RSS Feed