© Милен Радев

Умилително и дружно, в реалния и виртуалния свят, наши сънародници си честитят днес някакъв национален празник.

Един през друг иначе уж прозорливи и информирани Фейсбук-„приятели“, благодарят кой на загиналите в битките с османлийската армия опълченци, кой на „братята руси“. Други отлагат по някой челобитен поклон направо на „Матушката“, на „Дядо Иван“, че даже и на въшлясалия солдатин от Червената армия, смазал с кирзовия си сапог българската независимост през 1944 г.

За опълченците спор не може да има. Както не може да има спор и за всички онези именити и безименни работници от Мизия, Тракия и Македония, които оставиха през годините костите си из родните гори и чукари или по далечните Диарбекирски пясъци и подземията на Сан Жан д’Акр. Тяхната цел бе свободата, стремежът им – осъзнат или не – бе националният идеал, тях има нужда да славим с повод и без повод.

Но какво общо имат тези истински герои с днешната дата? С една годишнина, наложена като национален празник по комунистически, отгоре надолу, от политическата класа и от покорните й, зачислени на ясла пишман интелектуалци? Нима може да бъде техен – на героите патриоти – празник годишнината на датата 3 март 1878?

Или тя е по-скоро празник на всички онези, които със сластна нега отдават себе си и държавицата ни в ролята на Троянски кон по замечателната прогноза, направена от руския посланик в Брюксел Чижов? Празнувайки, рецитирайки, патетично цвилейки тези доброволни троянски коне се нареждат в срамната редица на рубладжиите и нагайколюбителите, проточила се през десетилетията от времето, когато бай Захари и Свирчо ги разобличаваха немилостиво, та до наши дни.

Защото датата 3 март и временният договор от Сан Стефано не обещаваха никаква свобода на Отечеството. Те бяха опит – пресечен за щастие бързо и навреме – да се узакони една произволна и безсрочна руска окупация на българските земи.

Ако нещата се бяха развили по плановете на интриганта граф Игнатиев Задунайската ни беше в кърпа вързана още далеч преди Каулбарс и Хитрово. И тя нямаше да е ден до пладне, нито за година-две, а щеше да е „сериозно и задълго“. Българското княжество щеше да е на пряко подчинение на Азиатския департамент, а милионите златни левове, платени от България за разноските на Русия по войната с Турция щяха да бледнеят пред ежегодната робска дан на новите господари в Санкт Петербург.

По-сетнешната съдба на онези земи, в които руският ботуш стъпи „сериозно и задълго“ трябва да ни е вечно предупреждение. Източна Прусия, балтийските републики, Грузия, Дагестан и Украйна – всяка от тези страни и територии плати кървава цена под руското господство. А близката ни етнически и исторически Чечения – обърната пред очите ни от руския имперски шовинизъм в земен ад – ни е нагледен пример за готвената ни столетна съдба.

България щеше да сподели участта на днешна Чечения, ако Сан Стефано бе станало политически факт и ако по-късно Строителите не бяха съсипали с едно героическо и неповторимо усилие плановете за превръщането ни в Задунайска губерния.

Ще отида по-далеч и ще кажа, че пред вероятността за безсрочно попадане под руския ботуш тогава, оставането под властта на Портата – в единно етническо пространство и в единна църковна и културна общност – за още някое време щеше да е предпочитана и многообещаваща алтернатива. Нивото на развитие (или по-точно на деградация) на днешна Русия, съпоставена с несравнимо по-напредналата като общество, като материална култура и като перспектива Турция е само един от многото възможни аргументи.

Друг аргумент ми връчва от отвъдния свят бай Захари Стоянов:

„… ако руският крак стъпи някога в нашите райски земи, то нашите полета и плодородни места няма да ги владеят български, но руски стопани. Тогава българският народ ще да опита какво значи робство, което той не е и сънувал даже и във времето на турците. Руското робство е нещо нечуто и невидяно. На зверовете турци никога в ума им даже не са минували тия зверства, които са били узаконени в Русия…“ („Свобода“, 1888 г.).

Пророчески думи, сякаш писани за наше напътствие през втората половина на XX век!

Затова нека оставим празнуването на Трети март на троянските коне.

Или по-точно магарета…