In Memoriam Траян Радев

Милен Радев

На 81 години почина Траян Радев, синът на летописеца на “строителството на съвременна България”, дипломата и общественик Симеон Радев. Както научих от близък, Траян, който живееше сам и болен в крайна бедност, е намерен след като е паднал и лежал 4 дни безпомощен в апартамента си. Починал е в реанимацията на Военна болница.

Краят му знаково завършва един жизнен път на труженик за българската идея, пренебрегнат и изолиран от силните на деня, мачкащи и гаврещи се с истинската култура и с националната памет.

По волята на съдбата имах възможност през последните години да се срещам и общувам с Траян, да слушам спомените му, да усещам почти веществено в негово лице връзката с онази стара България на духа и идеите в нейните естествени граници – простираща се оттатък свещените Ресен, Шар и Костур.

След като Траян сега си отиде, мисля че мога да споделя нещо, на което по естествени причини, съобразявайки се с неговата деликатна чувствителност не съм давал до сега по-голяма публичност.

Малцина бяха тези, които се стараеха да помагат на болния самотен старец в неговата немотия и безпомощност. Знам например, че редакцията на в-к “Анти” дълго време с лични средства и време го снабдяваше с продукти. След първата си среща с него преди 5 години опитах и аз нееднократно да представям пред ползващи се с възможности и с определено реноме наши обществени личности незавидните жизнени обстоятелства в които бе изпаднал Траян Радев. Да призовавам за някаква форма на редовно спомоществувателстване на човека, който от години живееше с няколко десетки лева пенсия и се хранеше главно с хляб и кисело мляко.

Отклик нямаше никакъв.

Държа да оповестя едно изключение: Митко Василев – управителят на Германо-българската индустриално-търговска камара в София, единствен от хората, към които съм се обръщал, прие с необикновено участие съдбата на Траян. С лични средства и преди всичко с личното си оскъдно време сам му носеше хранителни продукти, погрижи се за стоматологичните проблеми на стареца и бе при възможност на негово разположение за беседване. Думите на благодарност са слаб израз на признателност към този наш съвременник

Всички други опити или не получаваха отговор, или отговорът им не водеше до никакъв резултат за Траян. Не липсваха и срамни, съкрушаващи отзиви на бездушно безучастие. Болно ми е дори да си спомням един особено “изтъкнал” се в това отношение, иначе широко уважаван, наш емигрирал сънародник (междувременно – допълвам това през 2011 г. – също покойник). Ще спестя благозвучното му родово фамилно име…

Траян Радев пред портрет на баща си Симеон на млади години

Следва писмото, с което съм се обръщал към тези личности и институции през годините. Публикувам го като документ за времето ни и защото то съдържа концентрирано и част от онова, което имах да кажа за покойника и делото му.

* * *

Уважаеми г-н/г-жа ……,

Казвам се Милен Радев. Живея от около двадесет и пет години в Германия. Работя като преводач и публицист.

Позволявам си, да се обърна се към Вас с молба да ми отделите кратко внимание и малка част от сигурно наситения Ви дневен график.

Предварително държа да подчертая, че във въпроса, по който Ви пиша, нямам никакъв личен интерес, а съм движен, както са се изразявали предците ни, единствено от идеални подбуди. Нямам и никакви роднински връзки с човека, за когото ще стане дума по-нататък, а съвпадението на имената ни е чиста случайност. Живеейки в Германия, продължавам да съм свързан както по предмета на работата си, така и емоционално и рационално с България.

Неотдавна в разговор с моя близък приятел, берлинския славист Norbert Randow, стана дума за това, че е посетил, докато е бил в София, сина на своя някогашен познат и наш виден литератор и общественик Симеон Радев, Траян. От разговора с г-н Randow научих за тежката жизнена ситуация, в която се намира в момента (и пребивава както изглежда от години) Траян Радев.

Тъй като работя над един проект по издаване на неизлизала след 1944 г. книга на Симеон Радев (уникалното и представляващо голяма библиографска рядкост издание на «Македония в българското Възраждане»), установих контакт с Траян Радев, за да получа от него допълнителна издателска информация и съгласие за издаването.

От разговорите по телефона, а също и при срещите ми, които започнах да имам по-сетне с г-н Радев имах възможността да се запозная с един изключително интересен и интелектуално ангажиран свидетел и пазител на ценна историческа памет.

За съжаление, успях също така да установя, че г-н Траян Радев не е избегнал участта на повечето пенсионери през последните години. Той живее в изключителна финансова оскъдица. В неговия случай съдбата му се утежнява допълнително от това, че е останал абсолютно сам, без никаква подкрепа, както и от тежки заболявания. Особено го затруднява състоянието на краката му, тъй като не може да се движи свободно и да се грижи за насъщни нужди.

При срещите ми с г-н Траян Радев в София съм му оказвал съвсем скромна материална помощ. Разбира се, тя не може да реши нито един от по-сериозните проблеми на неговото съществуване, нито да облекчи съществено работата му по обработване и съхраняване на безценните архивни и литературни материали на неговия баща.

Позволете ми накратко да изложа аргументи в полза на това, че всяка евентуална подкрепа, оказана на г-н Траян Радев, би била заслужено признание преди всичко на неговия собствен принос към голямото дело на покойния му баща.

Още от 50-те години, когато зрението на Симеон Радев отслабва катастрофално, Траян не само работи по 10 часа на ден извън къщи, за да издържа изпадналите в немилост баща и майка, но прави и проучвания в библиотеки и архиви по поръчение на баща си.

Нощем писателят диктува, а Траян записва всичките му късни трудове. Траян е най-близкият и в дълги периоди почти единственсъбеседник, редактор и консултант на Симеон Радев, който бе изтласкан в течение на много години на периферията на обществения и културен живот.

Всички ние, българската култура и народната памет дължим много на г-н Траян Радев и евентуална скромна материална помощ би била заслужено признание на наследника и помощника на един от интелектуалните стълбове на гражданското общество в нашата Родина в миналото. Чрез посредници се бях обърнал преди месеци към съпругата на президента Първанов, при нейно посещение в Берлин. Тя прояви участие в съдбата на Траян Радев и бе видимо подтисната от описаното от мен. Три дни по-късно получих от посолството нарочно потвърждение от нея, че въпросът е предаден на компетентен неин сътрудник.

При вчерашната ми среща в София с Траян Радев научих, че до сега никой не се е обръщал към него и в ситуацията му няма никаква промяна.

Господин Траян Радев живее в центъра на София на ул. Гладстон хх. Телефонът му е ххххххх. Едва ли е нужно да споделям пред Вас, че при запознанството си с него установих, че г-н Радев е изключително чувствителен на тема сегашното си материално положение и всяка възможна деликатност по този въпрос би била повече от уместна. Разбира се, не съм говорил с него нито дума за опитите ми да потърся подкрепа за този заслужил и изстрадал сънародник.

Оставам с надеждата, че не съм Ви досадил прекалено с този частен, но тъжен случай и, съзнавайки Вашата претовареност, се извинявам за ангажираното до тук време.

На Ваше разположение съм за всяка необходима допълнителна информация или мнения.

С уважение и пр.


6067 Total Views 4 Views Today

Comments

comments

You can leave a response, or trackback from your own site.

3 Responses to “In Memoriam Траян Радев”

  1. Искренно съжалявам за този уникален човек!!!! Не съм знаела,иначе незабавно щях да откликна. Жалко,много жалко!С Уважение и почит,към истинските българи!

    Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 11 Thumb down 0
  2. Милена Георгиева says:

    Благодаря на г-н Милен Радев за добрите думи, изразени тук. Писмото му е покъртително и е самата истина…Познавах и аз г-н Траян Радев, покрай организирането на една изложба в НИМ за Съюза на южнославянските художници Лада (1904-1912) през 1994 г. Имам прекрасни спомени от сина на Симеон Радев – даде ми този портрет на баща му за изложбата, който е изключително ценен, защото е от рано починалия художник Страшимир Димов, за когото той не знаеше нищо и беше радостен да научи от мен. Разказа ми и за младостта на баща си като художествен критик – дейност, не много популярна, но изключителна съществена за нашето изкуство. Още тогава ме попита какво да прави с огромния си архив – насочих го към ЦДА, сега разбирам, че архивът (негов и на С.Радев) е вече там. Въпреки болките в ставите все пак пожела да ми напише един автограф върху Спомените… на баща си, които редактираше и подготвяше за печат – спомен, който ми е много скъп…Жалко, че никоя организация, нито издателство не проявиха интерес да издадат неиздадените съчинения и спомени на Симеон Радев, а той се беше заел да ги подготви за печат и мечтаеше да ги види издадени. Виновни сме пред неговото възрожденско чувство и съзнание за величието на семейството му…Дано все пак дипломатическите спомени на Симеон Радев видят бял свят. Поклон пред паметта му!

    Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 22 Thumb down 0
  3. Виолета В says:

    Да си спомним за забравените строители на съвременна България!

    Популярен коментар: харесваш/не харесваш Thumb up 10 Thumb down 0

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Subscribe to RSS Feed
Post Navigator Supported By WordPress Plugins